persistance is my name

как очакваме да ни разберат мъжете? няма никакъв шанс, понеже те са хора на логиката. А, като се замисля, ние сме нелогични създания. Само погледнете всекидневните ни занимания- напълно лишени от видим резултат повтарящи се действия. Мием чинии (като че ли утре няма да има нови за миене), бършем прах (като че ли утре няма пак да се напраши), отглеждаме деца (като че ли от това светът ще стане по-добър). Уникална е нашата безуморна отруденост по дейности, които не могат да бъдат снимани в семейния фотоалбум. Не откриваме физични закони. Не създаваме машини. Не строим къщи. Не. Ние само храним откривателите и строителите. Перем и чистим подир тях... и им даваме идеи и оценки. Но, това е извън кадър- зад сцената. На сцената са онези, които правят неща, които понякога ги надживяват. Често ги надживяват само снимките от нещата, които правят, но поне нещо остава след тях. След нас, колкото и да мием и да бършем, остават мръсни чинии и прах. Порастналите ни синове може с едноминутно решение да провалят дългогодишните ни услия да ги направим успешни и добри хора. Но, ние не се отказваме. Ние сме самото постоянство. Някакси такъв ни е дизайна. Това е, което се очаква от нас и някои рано, други по-късно, но ние всички прегръщаме този насаден ни дизайн и си ходим с него на оня свят. Без да сме оставили снимки за внуците от това. И внуците никога не се замислят какво е правила баба, докато дядо е строил къщата. Истинският герой е ясен и няма какво да се разсъждава. После внуците се чудят защо жените са толкова загадъчни за тях? Ами... питайте баба си :))