Спомням си моите първи манифестации. Мама ме обличаше в плисирана тъмносиня пола, бяла риза, бели дълги до коляното чорапи и черни лачени обувки. Първо имах синя, а после- червена връзка. Мечтаех за червените вратовръзки и сини ризи на каките от Комсомола. Като че ли имаха и шапки? Но това вече ми се губи.
И така, мама ми даваше един букет и българско знаменце- хартиено, с дървена четвъртита дръжка- и аз с радост отивах на поредната манифестация. Ние бяхме предварително подготвени какво ще скандираме и как да го скандираме- ясно и отчетливо, да се чува надалеч. Гордо крачехме по площада, развели цветя и знаменца, като се обръщахме към трибуните, от където ни махаха мастити чичковци и лелки. Кой ли е писал лозунгите по плакатите ни? Не сме ние, това е ясно. Не помня в колко манифестации съм участвала. До 10ти клас- доста са.
После дойде "демокрацията" и тръгнахме по митинги. Малко ми се струваше хаотично там- нямаше много ред, но пък маститите чичковци и лелки не само ни махаха, а ни разказваха как те са едни от нас и са изпитали всичките наши тегоби. А ние пак скандирахме, този път малко по-различна лексика. Без глас оставахме от "Кой не скача е червен!" Стояхме по площадите под дъжда, под снега, под слънцето и скандирахме с пълно гърло, както са ни учили в училище. Много митинги- малко резултати. Спрях да ходя за около 5 години. Спрях и да гласувам.
Сега тръгнах по протести. Пак скандирам лозунги. Дали пък това не е заложено в психиката ми? Този път, казвам си, има идея, неоцветена, неопипана от политически ръце, неоцапана от финансови интереси. Ходя там, защото ми се повдига вече от маститите чичковци и лелки. Вбесява ме тяхната безнаказаност и това, че ние превиваме гръб, за да платим с труда си безобразията, които вършат. Не искам да се махам- искам да остана тук. Няма да ме прогонят, но и няма да си отидат, ако аз не направя нещо, колкото и малко да е то. Много ме е страх, че след време ще стане ясно кой и защо е организирал протестите днес. Гърлото ми се свива при мисълта, че може би отново съм маша в чужди ръце и служа несъзнателно на мръсни интереси. Успокоявам се с това, че все пак каузата е добра и каквито и да са подбудите, ако нещичко се опази от природата, не съм съвсем излъгана. Неродените ми деца също.
Идеята беше да направим човешко влакче, което да премине "Витошка" и през "Славейков" да стигне до Министерството на Околконата Среда и Водите. Така и стана.
Любов пред камерите
"Р" като Рила. Това е момент от подготовката на "влакчето" от хора с букви на раменете. Нашите букви казваха: "Рила ни е мила"
Не съм много наясно с връзката между раста визията и това, което се опитва да внуши, но все пак- хвала на тези млади хора, които търсят собствени изразни средства
Завой около чешмичката до "Славейков"; някои си пийнаха пътьом водица. Ако опазим това, което остана от природата ни, може би чешмите няма да спрат?!?
Това е малка част от влакчето... просто бях в него и нямаше как да направя по-широкообективна снимка
Журналистите ни отстреляха добронамерено. Не е лесна тяхната професия, но в този случай, мисля, че се радваха да отразят "добрата новина"
Среща на поколенията
Някои ни се радваха отстрани и отгоре
Други бяха объркани- тези случайни хора попаднаха в човешки трафик на "Славейков". Вижте им реакциите
Снимамеееееее
последно кръгче и........
стигаме до Министерството на Околната Среда и Водите, или по-точно-отсрещната страна на улицата; махаме листите от раменете си и ги слагаме там.........
където си мислим, че има хора, които най-после трябва да се почувстват отговорни
вярваш ли в това? дааааааааа, супер се получи!!!!!
а тези момчета за радост не прибраха никого този път. Тук приключи този протест. Къде ли ще започне следващия??
