14525862

За да прочета тази цифра ми се наложи да групирам отзад напред цифрите по тройки. Не ми беше лесно, но бях любопитна да разбера колко хора са в Скайп в момента. Колкото две Българии. Аз съм един от тях. В това време, докато 14.5 млн души сме пред компютрите си, available for chat, други умират от глад и болести, бият жените и животните си, насилват деца и бабички, крадат, убиват, серат, учат се да рисуват... Гадост!!

стихче

чакам
навела съм се в ниското на тихо
и чакам
цял живот минава в чакане
от горе има бури, става нещо
стихии срещат се, печелят битки
други губят и умират
със много шум и пукот,
но мен не ме застигат битките
аз съм в ниското на тихо
без въздух и без дъх
стоя отдолу
ям лайна
и оцелявам

къде си ти?

тези от банката

Те стоят в един офис със сиви стени и син мокет. Двамата са млади, може би прекалено млади за това, което правят. Бюрата им са големи и долепени едно о друго, почти празни. Пишат по сивите си безшумни клавиатури, докато говорят по сивите си телефони. Програмата, с която виждам да работят е някаква вътрешнобанкова, явно проектирана само за тази банка. Интерфейсът е строг, почти минималистичен. Само необходимото. Тя в сива рокля със сив колан, той е в сив панталон и синя риза без вратовръзка. Впечатлена съм от ръцете му. Безупречни. Без никаква следа от физически труд. Като на голямо бебе. Единственото цветно петно, което виждам в стаята са нейните очила. Ярко черешово червени, като че ли не на място в този сиво-син свят. Говотят тихо, с подредени мисли и фрази, които вече звучат посивели от употреба. Тя има и обеци и колие от някакъв лъщящ бял метал.Тук всякаква индивидуалност или спонтанност изглеждат недопустими. И все пак й личи, че иска да внесе някакъв блясък. Жена е. Той няма никакъв аксесоар по себе си- може би колан, но от бюрото не се вижда.

Докато чакам си представям, че те можеха да имат романтична връзка помежду си. Можеха да ходят по диви разюздани партита с много алкохол, забранени вещества и непознати в тъмни меки помещения с оглушителна музика и леки обноски. Пропускат сладкия махмурлук и напъните на паметта на следващата сутрин. „Какво стана снощи?“ е въпрос, който те не си задават. Лягат си навреме и стават за работа рано и трезво. Обличат си сивите дрехи и понасят главите си, пълни с цифри и банкови правила към сиво-синия си офис, където само нейните очила напомнят цвета на живи череши.