Обичам всички животни. Обичам тази планета. Не искам да ходя на никоя друга. Стига да излезеш на 15км от София, планетата е чудесно място за прекарване на тленните ти дни. Тя се опитва да живее с нас, макар и ние да се опитваме да се стерилизираме, да се сложим в буркан, да се заварим така, щото да си мислим, че сме спечелили от лотарията вечен живот. Препарати против насекоми- през деня против мухите, през нощта- против комарите, куршуми против животни и птици, промишлени отпадъци против рибата... имаме си цяр за всичките гадове, дето искат да ни влязат в чудно подредения чист буркан. Не! Ние ще се браним, понеже свещените книги ни казаха преди много хилядолетия, че те са създадени единствено да ни служат. Ние сме техните господари и разполагаме с месото и очите им, със стволовете и цветовете им, с почвата им, с живота им. С тях. Който може да работи- живее. Който си дава кожата, млякото, яйцата и децата- живее. Който може да тегли циганска каруца- живее. Всичко останало- под ножа!! Само да го хванеммм!!!!
Днес беше хубав летен неделен ден. След тренировката бях ослепяла от глад и отидох в KFC Люлин (дали Полковникът знае за него?!?) да се натъпча с крилца. Седнах отвън и се оказах заобиколена от хора, животни и птици. Едно врабче кацна буквално на масата ми, която не беше особено прилежно почистена след предните посетители, а те явно бяха яли нещо тестено, та имаше трохички за него. Освен врабчетата, имаше и един мокър гълъб (а може и да беше твърде млад, но не им разбирам много на гълъбите) и няколко кучета. Особено едно от тях- едро подобие на каракачанка с най-меките очи на света- много настоятелно се взираше в чинията ми (доколкото това хартиено нещо може да се нарече чиния). Разби ми сърцето тази каракачанка- голямо и силно животно, осакатено с единия крак и с цялата си четирикрака психика. То не просто куцаше, когато се движеше. На него му куцаше в живота. В първия момент, когато го видях, изглеждаше силно и страховито, само заради пропорциите. Няма да забравя един мъж, когото бях видяла в района на софийската гара (посетете го някой път, ако искате да видите колорит и да почувствате колко добре живеете). Той беше сравнително млад, около 35, с широки и добре оформени рамене, внушителен ръст, хубава чуплива коса, правилен череп- ако беше попаднал в Холивуд щяхме да пъшкаме по него ние, по-добрата половина от човечеството. Но, не щеш ли, човекът имаше проблем. Не знам какъв точно, но беше облечен зверски зле и походката му издаваше една такава особена отчужденост от реалния живот, като онази отчужденост, която отличава леко лудите от нормалните- не можеш точно да я дефинираш, но я надушваш и знаеш, че тя е там.
Също като онзи мъж, това куче беше дарено от Господ с прекрасна физика, но нещо в хубавата му едра глава беше сбъркано. Беше много наплашено. Аз го молех да дойде до мен, понеже исках да го прегърна. Обичам да прегръщам... какво да се правя. Показвах му кокалче, говорех му. Не. То спазваше определената от болезнения си опит дистанция. Но надушваше кокалчето и... лигичката му капна на земята. Веднага му хвърлих кокалчето- максимално близо до него. Почувствах се като някакъв гнусен педофил, който залъгва малки момченца с бонбони. От съседната маса ме изгледаха неодобрително, но нищо не казаха. От друга съседна маса следяха с интерес случката и също му хрърлиха кокал. Лигльото спечели и аз бях много доволна. Но дойдоха още двама. Милите хора започнаха да им хвърлят и на тях. Настана суматоха, дори и врабчетата искаха да си опитат от кокалите. Душата ми пируваше- мислех си за това, как тези ще са живи до утре, понеже ние сме им дали остатъците от нашата вечеря. Всичко вървеше добре, докато не дойде един силен, млад и напорист мъжкар, който по размер далеч отстъпваше на каракачанката, но пък имаше такъв кураж и самочувствие, че се разлая насред заведението, ухапа (леко, предупредително) една много деликатна красива бяла дългокосместа женска, с което сложи край на разправията за един кокал и разгони цялата фауна от заведението. Чак и гълъба, мокър или млад, се изпари. Всички изчезнаха, остана само строгия мъжкар, да се оглежда за ядене. Никой не му даде нищо, но човекът от съседната маса, който през цялото време гледаше с мълчалива неприязън как ги храним, каза:
- Ето за това не е уместно да храните кучетата. Все не им стига. Тук, все пак, сме дошли да хапнем със семейставата си, не е редно... просто изказвам мнение.
Човекът беше притеснен. Издаваха го множестовото излишни жестове, както и извинителното поклащане на цялото тяло и главата, а и тонът му беше някак мек. На такъв човек няма какво да кажеш. Беше седнал с жена и малко детенце- на 3-4 годинки, момиченце. Не знам дали са неговите- то днес иди ги разбери кой с кого е. Пък и какво значи някой да е твой. По-важното е, че аз, която твърдя отново, че обичам животните, не можах нищо да кажа. София е град, пълен със сърдити хора, които имат трибуна и могат да си кажат всичко в очите. Тук стават скандали за какво ли не и аз малко или много съм възприела това поведение и съм позагубила комплексарската си търпимост към другия. Ако този се беше оръбил, бях готова да се разправям, но той така го поднесе, че нито аз, нито другите хора, които хранеха животните, не намерихме основание да му противоречим.
И все пак, дори и този мним диспут да беше загубен поради умелите вражески похвати, не мисля, че трябва да ги оставим да умрат от глад или пък, да ни пази Бог, да ги избием до крак. Врабчетата, моркият гълъб, едрата каракачанката с най-меките очи на света, властият мъжкар и красивата деликатна дъгокосместа бяла женска са последните опити на нашата планета да живее с нас. Трябва и ние да направим усилия и да живеем с нея. Защо така ни е страх? Няма страшно, тя няма да ни изяде вечерята- само остатъците от нея. Хора, след Галилео и Фройд би следвало да ни е ясно, че ние не сме кой знае какво, даже може би без нас всичко тук би било много по-добре. Кои сме ние да преценяваме кой има право да яде, съответно да живее? Дали е вредно да храним тези, които не са си изработили храната и нарушават спокойствието ни с това, че са живи? Дали е редно да уморим от глад всички, които са ненужни за нашето щастливо ежедневие? Къде ще сложите границата и как ще я спазвате? В името на някаква псевдо нормалност и сигурност готови ли сте да се нагърбите с толкова много смърт? Дали животът ни, чист, подреден, осигурен, без инвалиди и паразити, ще ни направи повече човеци и по-малко... какво, не знам. Кое е опозит на "човек"? Не е животно, във всеки случай. Не е животно!!!!!!
Днес беше хубав летен неделен ден. След тренировката бях ослепяла от глад и отидох в KFC Люлин (дали Полковникът знае за него?!?) да се натъпча с крилца. Седнах отвън и се оказах заобиколена от хора, животни и птици. Едно врабче кацна буквално на масата ми, която не беше особено прилежно почистена след предните посетители, а те явно бяха яли нещо тестено, та имаше трохички за него. Освен врабчетата, имаше и един мокър гълъб (а може и да беше твърде млад, но не им разбирам много на гълъбите) и няколко кучета. Особено едно от тях- едро подобие на каракачанка с най-меките очи на света- много настоятелно се взираше в чинията ми (доколкото това хартиено нещо може да се нарече чиния). Разби ми сърцето тази каракачанка- голямо и силно животно, осакатено с единия крак и с цялата си четирикрака психика. То не просто куцаше, когато се движеше. На него му куцаше в живота. В първия момент, когато го видях, изглеждаше силно и страховито, само заради пропорциите. Няма да забравя един мъж, когото бях видяла в района на софийската гара (посетете го някой път, ако искате да видите колорит и да почувствате колко добре живеете). Той беше сравнително млад, около 35, с широки и добре оформени рамене, внушителен ръст, хубава чуплива коса, правилен череп- ако беше попаднал в Холивуд щяхме да пъшкаме по него ние, по-добрата половина от човечеството. Но, не щеш ли, човекът имаше проблем. Не знам какъв точно, но беше облечен зверски зле и походката му издаваше една такава особена отчужденост от реалния живот, като онази отчужденост, която отличава леко лудите от нормалните- не можеш точно да я дефинираш, но я надушваш и знаеш, че тя е там.
Също като онзи мъж, това куче беше дарено от Господ с прекрасна физика, но нещо в хубавата му едра глава беше сбъркано. Беше много наплашено. Аз го молех да дойде до мен, понеже исках да го прегърна. Обичам да прегръщам... какво да се правя. Показвах му кокалче, говорех му. Не. То спазваше определената от болезнения си опит дистанция. Но надушваше кокалчето и... лигичката му капна на земята. Веднага му хвърлих кокалчето- максимално близо до него. Почувствах се като някакъв гнусен педофил, който залъгва малки момченца с бонбони. От съседната маса ме изгледаха неодобрително, но нищо не казаха. От друга съседна маса следяха с интерес случката и също му хрърлиха кокал. Лигльото спечели и аз бях много доволна. Но дойдоха още двама. Милите хора започнаха да им хвърлят и на тях. Настана суматоха, дори и врабчетата искаха да си опитат от кокалите. Душата ми пируваше- мислех си за това, как тези ще са живи до утре, понеже ние сме им дали остатъците от нашата вечеря. Всичко вървеше добре, докато не дойде един силен, млад и напорист мъжкар, който по размер далеч отстъпваше на каракачанката, но пък имаше такъв кураж и самочувствие, че се разлая насред заведението, ухапа (леко, предупредително) една много деликатна красива бяла дългокосместа женска, с което сложи край на разправията за един кокал и разгони цялата фауна от заведението. Чак и гълъба, мокър или млад, се изпари. Всички изчезнаха, остана само строгия мъжкар, да се оглежда за ядене. Никой не му даде нищо, но човекът от съседната маса, който през цялото време гледаше с мълчалива неприязън как ги храним, каза:
- Ето за това не е уместно да храните кучетата. Все не им стига. Тук, все пак, сме дошли да хапнем със семейставата си, не е редно... просто изказвам мнение.
Човекът беше притеснен. Издаваха го множестовото излишни жестове, както и извинителното поклащане на цялото тяло и главата, а и тонът му беше някак мек. На такъв човек няма какво да кажеш. Беше седнал с жена и малко детенце- на 3-4 годинки, момиченце. Не знам дали са неговите- то днес иди ги разбери кой с кого е. Пък и какво значи някой да е твой. По-важното е, че аз, която твърдя отново, че обичам животните, не можах нищо да кажа. София е град, пълен със сърдити хора, които имат трибуна и могат да си кажат всичко в очите. Тук стават скандали за какво ли не и аз малко или много съм възприела това поведение и съм позагубила комплексарската си търпимост към другия. Ако този се беше оръбил, бях готова да се разправям, но той така го поднесе, че нито аз, нито другите хора, които хранеха животните, не намерихме основание да му противоречим.
И все пак, дори и този мним диспут да беше загубен поради умелите вражески похвати, не мисля, че трябва да ги оставим да умрат от глад или пък, да ни пази Бог, да ги избием до крак. Врабчетата, моркият гълъб, едрата каракачанката с най-меките очи на света, властият мъжкар и красивата деликатна дъгокосместа бяла женска са последните опити на нашата планета да живее с нас. Трябва и ние да направим усилия и да живеем с нея. Защо така ни е страх? Няма страшно, тя няма да ни изяде вечерята- само остатъците от нея. Хора, след Галилео и Фройд би следвало да ни е ясно, че ние не сме кой знае какво, даже може би без нас всичко тук би било много по-добре. Кои сме ние да преценяваме кой има право да яде, съответно да живее? Дали е вредно да храним тези, които не са си изработили храната и нарушават спокойствието ни с това, че са живи? Дали е редно да уморим от глад всички, които са ненужни за нашето щастливо ежедневие? Къде ще сложите границата и как ще я спазвате? В името на някаква псевдо нормалност и сигурност готови ли сте да се нагърбите с толкова много смърт? Дали животът ни, чист, подреден, осигурен, без инвалиди и паразити, ще ни направи повече човеци и по-малко... какво, не знам. Кое е опозит на "човек"? Не е животно, във всеки случай. Не е животно!!!!!!
