persistance is my name

как очакваме да ни разберат мъжете? няма никакъв шанс, понеже те са хора на логиката. А, като се замисля, ние сме нелогични създания. Само погледнете всекидневните ни занимания- напълно лишени от видим резултат повтарящи се действия. Мием чинии (като че ли утре няма да има нови за миене), бършем прах (като че ли утре няма пак да се напраши), отглеждаме деца (като че ли от това светът ще стане по-добър). Уникална е нашата безуморна отруденост по дейности, които не могат да бъдат снимани в семейния фотоалбум. Не откриваме физични закони. Не създаваме машини. Не строим къщи. Не. Ние само храним откривателите и строителите. Перем и чистим подир тях... и им даваме идеи и оценки. Но, това е извън кадър- зад сцената. На сцената са онези, които правят неща, които понякога ги надживяват. Често ги надживяват само снимките от нещата, които правят, но поне нещо остава след тях. След нас, колкото и да мием и да бършем, остават мръсни чинии и прах. Порастналите ни синове може с едноминутно решение да провалят дългогодишните ни услия да ги направим успешни и добри хора. Но, ние не се отказваме. Ние сме самото постоянство. Някакси такъв ни е дизайна. Това е, което се очаква от нас и някои рано, други по-късно, но ние всички прегръщаме този насаден ни дизайн и си ходим с него на оня свят. Без да сме оставили снимки за внуците от това. И внуците никога не се замислят какво е правила баба, докато дядо е строил къщата. Истинският герой е ясен и няма какво да се разсъждава. После внуците се чудят защо жените са толкова загадъчни за тях? Ами... питайте баба си :))

ще стоя тихичко
няма да ти кажа нищо
ти знаеш всичко

главата- ниско
стомахът- глътнат
дъхът- притиснат

сърцето ми е спряло
не можеш да го чуеш
не можеш да ме хванеш

само лекичко искам
да погаля тревата
толкова е мека...

Мраз-> Коледа-> Исус-> Коледа->Мраз....

Имахме си Коледа с милото ни детенце. Ходихме си в Русе при бабите и дядо. Заедно бяхме цяла седмица и Жорето имаше на разположение голямо семейство, в което той да бъде център. Много се радваше на това. Той обича публиката си и я дарява с целия си талант. Дядо му доста се изтощи от дългите разходки с внучето, увиснало на двата му пръста, докато щъпурка криволичейки с кашкавалени крачета между спалнята, хола и кухнята. Имаше доста за хапване, доста за пийване, подаръци... като всяка Коледа. Това ме накара да се замисля дали НАИСТИНА искам да празнувам Рождество така. В моите представи мечтая за хубавата ми бяла кухня в новата ми къща, където моето семейство да се събере на вечерята на Бъдни Вечер. Да седнем тихо, да говорим за нещата от живота на Исус, да хапнем постно на свещи и да си легнем рано, смирено. Не виждам шумно млещене и трескаво разопаковане на подаръчни пакети, клюки за съседи и роднини, крясъци по телевизора, докато дават новините...

Вчера данъчните направиха официално изявление по медиите, че българите са изхарчили над 800млн. лева за подаръци и храна по коледните празници. Това във време на криза, безработица, преструктуриране на отрасли и средна работна заплата от 450лв. За мен това си е истерично пазаруване на излишни неща. Потребление заради самото потребление. Раждането на Спасителя се е превърнало в бизнес. Тъкмо тези, които той гневно е прогонил от храма, днес пак са там и не само присъстват, а диктуват формата на поведение и налагат модел за отбелязване на светлата дата. Може би в България си струва да откриеш магазин в края на ноември и да го закриеш в средата на януари.

Ден година храни, казват старите. А аз се чудя как да убедя моите стари да сменим навика си. Как да им обясня, че не искам така. Не искам да подарявам подаръци за Коледа, не искам да пека пуйка и да каня роднини, които не понасям. Може би с възрастните ще се справя и може би те ще го възприемат като някаква моя дребна странност, но как ще убедя сина си, че всички останали деца получават агресивни подаръци от някакъв измислен персонаж, наречен Дядо Коледа, а той ще слуша притчи за раждането на едно бебе, което нищо не му носи?

Коледа vs. Исус? Ние vs. тях? in vs. out? Как хората, които като мен искат да избягат от този консуматорски модел да продължат все пак да изглеждат нормални в очите на останалите? Защото не ми се иска да живея като отшелник и да обричам и детето си на изолация заради моите "странности". Всъщност странни са всички други, аз се намирам за напълно нормална, но както и да е, не е това темата. Излиза, че трябва да се примирявам с наложените модели, защото в противен случай ще бъда изплюта, а с мен и любимите ми хора, от стройната система на обществото. Дали пък и отшелниците в онези тъмни средни векове не са имали същата дилема? Те поне са имали избор. Аз за себе си не виждам никакъв.

(Е, това ми е малко незавършено...)