Тази сутрин, въпреки че е събота, се събудих в 8 и не можех повече да стоя в леглото. Снощи не пих много и си спомням, че не се карахме, така че без всякакво угризение мога да стана и да си направя кафе.
Денят започна мрачно. Канеше се да вали, но не му стигаха силите. Снощи се беше изваляло. И все пак, това беше един от първите тъмни дни, който ако не по температура, то поне по осветеност приличаше на есенен. Милото ми лято... няма да го запомня с нищо, но то не иска да си отиде. Все още се мъчи да живее.
Обичам те.
Направих си кафе. Гледах телевизия. Евтим стана около 10 и денят тръгна по реда си. Този човек винаги внася ред около себе си. Гледахме ТВ, пушихме и планирахме деня.
После ходихме да пазаруваме, скарахме се с майка ми по телефона, той си купи скъпа бира. Неговите братовчеди идват днес, а сестра му и мъжа й- утре. Програмата е малко притеснителна, но тези хора са ни близки и е приятно, че ще дойдат. Толкова рядко ни се случва........
Има много да се чисти, много да се готви, да се бели, да се реже. Най-накрая всичко е приютено в тавата и влиза във фурната. Кухнята разнесе аромати в цялата къща.. а то си е всъщност двустаен в Люлин..... Хубав двустаен, но все пак, в Люлин. Каквото и да говорят, Люлин си е готски квартал.
Благодаря ти.
Работата напредва. Изчистихме, изстудихме алкохола, направихме салата, нарязахме мезета, почти наготвихме. Хората ще дойдат всеки момент. Спорим за това коя покривка да сложим. Той иска бежовата, аз искам синята. По-тежкарска е. Забравих, че преди 4 години ти умря на днешния ден. малко след като си планирала твоята трапеза, твоето угощение, което така и не се случи. На този ден, преди 4 години, не ти казах "довиждане", понеже бях в склада. Не ти казах и толкова много други важни неща, също толкова важни като "довиждане".
Обичам те. Много те обичам.
И това не ти казах. И ти не ми го каза.
събота, септември 13, 2008
неделя, август 10, 2008
закъсняла лятна история
26.07
Седнах на терасата ни в хотела в Мармарис да пиша първи впечатления от този първи ден тук. Шошошо е в банята, а шумът на града не стихва дори и сега, почти в полунощ. По улицата минават млади турци, и се радват на някаква технологична играчка, която единият демонстрира, мотор минава шумно по долния сокак 114. Градът като че ли се готви да започне да живее след малко, а ние сме пребити от път, бира и следобеден сън.
Полетът беше кратък и съдържателен. След като се отлепихме от земята стюардесите ни засипаха с аромати на храна и кафе. Много ми се спеше, но ми беше и мило да видя земята от горе. Какво ли е да си Създателят? Сигурно всеки път, когато погледне насам, се изпълва с любов и гордост, толкова е хубава неговата Земя. Шошошо, още едва поизтрезнял след концерта на Металика, много се вълнуваше и през цялото време вися на прозореца (който всъщност май се нарича илюминатор, но не съм сигурна) да се кефи на гледката.
Да си призная, очаквах нещо по-лъскаво. Не че исках да е, но си го представях такова и изпитвах неудобство от евтините ми джапанки, които имам от 7 години. Мислех си, че ще изпъкна като мръсно петно по бялата риза на някое юпи. Не стана така. Въпреки палмите и пощръклелите цъфнали храсти, тук все едно съм в БГ черноморски комплекс. Също толкова презастроени и експлоатирани пространства, стари плочки в банята и без хладилник в стаята. Чак малко ми е мизерно. Не че съм особено претенциозна.
Много ядем. От както стъпихме в самолета, до сега не сме се спрели и сме като плондери. Искаме да опитаме от всичко- след като не можем да отидем до Родос, поне кухнята да обхванем. Дори има план да вечеряме някоя вечер в един от онези ресторанти по „главната“, където пеят живи хора, сервитьорите танцуват, а гостите пляскат в такт на турската музика. Тук е много по-различно от Истанбул. Няма го бизнес настрението, почти няма турци, за гевречета да не говорим... няма ги онези хора, които разнасят чайове по улиците и дрънчат с броениците си пред джамиите. И джамии липсват- чух само една в далечината, колкото да ми напомни, че съм в Турция, а не в Русия. Иначе все говорят по руски. Дори и офертата, която ни беше специално раздадена от Иво, нашият екскурзовод, беше уж за нас, но написана на руски. Не ми е любимо да ме мешат с руснаци, но такава е конюнктурата на пазара тук.
Сега Шошошо, вече изкъпан, гледа „Ночной Дозор“ по кабелната в стаята. Мисля да се присъединя, така че ще пиша утре или по-натам. Нета не върви и не знам как ще се работи в понеделник- сега това е единственото нещо, за което турчина на рецепецията ме послъга. Утре ше го тормозя пак. Няма как- без болка няма победа!!
Мотото на деня: защо по дяволите сме искали да се „освободим“ от турците??... Цитирам Тинчето.
29.08
Старите хора не са по-умни от нас, но повече са видели и повече са чули. Те казават „много хубаво не е на хубаво“. Също като евреите, които не се радват, когато всичко им е наред, понеже предстоят лоши времена.
Многото ядене някакси го преодоляхме. Аз пак спрях да закусвам, след обилната закуска и на Шошошо не му потръгна с обяда, но виж, с безплатната водка и ракия трудно се справи.
Днес решихме да си направим много дълга фото-разходка. Около 8 км сме минали пеша под слънцето и направо си изгоряхме като да сме били на плаж. Наснимахме де що имаше нещо цъфнало, а тук си има доста. Успяхме дори да снимаме чудовищните насекоми, които издават страховити любовни позивни, та да ги чуят до Исперих. Стигнахме то МММ Мигрос и там стана ясно, че водката и бирата не са особено изгодни. Решихме да се придържаме към ол- инклузива. Изхарчихме пари за сувенири, вместо за водка и аз мисля, че беше по-полезно, но Шошошо разви полемика по темата. Казах му, ще пиеш на безплатното, дето сме си го платили де. И той, като един добър човек, послуша жена си. На третата му водка от безплатния бар до басейна, едни белгийци разпознаха, че сме българи по това, че като ни дадат пиенето казваме „мерси“. Само българите викали така. Подрънкахме си за несгодите на бедните хора по „Албена“ с лошото време и в Турция с лошата организация. Еее, ми то не може хем туй в онуй, хем душата в рая, викам им аз, на развален френски, понеже първо думичките ми идат на английски. Да, викат те, ама не може ли това да е така, пък онова да е онака. Не може, викам. Като искате, стойте си във Фландрия и си се дърлете на какъв език да са ви надписите по магазините. Това беше най-големия проблем, който ми изтъкнаха за тяхната родина.
Как и да е, водките качваха бройките си и моят човек отиде в друга група. Капак на всичко беше, че Вальо каза пред него на сервитьорчето, че икинди и сабах са думи, които се ползват и на български. Леле, като се опени тоз човек. Стана и каза, че тази вечер повече не желае да седи с нас на една маса. Е, не стигна по-далеч от бара, където патриотизма му подгони висок градус до толкова, че станал и направил още един преход по плажната ивица. На следващия ден, по пътя ни към рибния ресторант, с почуда установи колко далеч е стигнал. Това беше единствената вечер, когато някой от нас се напи, въпреки че бяхме прикачени на шлаух за бара. Явно здравата храна и морския бриз имат положителен ефект. Как ли да си ги занесем в Люлин?
30.07
Вече радостта ни е помрачена, понеже ни остава толкова малко от отпуската... Твърдо решихме, че догодина или за две седмици- или нищо!!
Басейнът е разкошен. Вече свикнах с дълбочината- 1,80м и дори взех да влизам без някоя от онези магически пури, които някакси не потъват и могат да те държат над водата като пояс, а може и на конче да ги яхнеш. Това излключително постижение на човешката култура се дава за ползване на летуващите в хотела и за макар и временното му притежание се водят тихи битки и интрижки.
Тук има семейство холандци- мама, татко и Жабче. Мама и татко сумарно сигурно тежат половин тон. Огромни, бели и усмихнати като морски слонове. Жабчето е тяхното кльощаво момиченце с толкова бяло-руса рядка косица, та му е изгоряло теменцето. То е на видима възраст около 7 и е като навито на пружинка. Плува като истинска попова лъжичка и не стои на едно място нито секунда. Изгорялото му гръбче постоянно проблясва над водата, понеже все излиза от басейна, за да се бухне веднага след това, надавайки весели викове на странния си език. Има и други холаднци. По време на обеда една девойка мина покрай нашата маса и се провикна нещо на сънародниците си от другата маса. Тинчето каза: „лелеее, това хубавото момиче какво грозно нещо излая...“ Иначе не са лоши хората. Просто изглеждат неприветливо, а всъщност коя съм аз да съдя.
Друг образ от летовниците кръстихме Митко Бомбата. Той също е на около 7, но за разлика от Жабчето е кръгъл от всякъде, от където и да го погледнеш. Няма талия, няма рамене, няма врат- всичко е една маса пухкава детска сланинка. Очите му имат мекотата на арабския поглед, с онези ми ти мигли, а веждите му са в такава конфигурация, че изглежда винаги тъжен и леко учуден. Много е смешен. Той също е майстор на бомбите, от където и партизанското му име. Измисля си някакви нови начини да изплисква водата от басейна, с които един ден толкова много ни впечатли, че ние всичките петима му изръкопляскахме. Той се засрами и отиде да се гушка в мама. Мама Селгюн е красива дебела туркиня, живяла почти през целия си живот до Мюнхен. Разкошната й тъмна коса се дипли по мощните й гладки рамене, чак до втората гънка на сутиена. Бяла и сочна, изуми ме като каза, че е на 40. Искрено не можех да повярвам. Вечерта, като се прибрахме, излязохме на балкона, докато климатикът разхлади, да отворим по един Ефес и да дръпнем по един фас. Оказа се, че те са в съседната стая и балконът им граничи с нашия. Там поговорихме на тема „мъжете са задници“. Мило ми стана как две жени се разбират на много лош английски, много лош немски и откъслечни турски думи. Но темата е толкова позната, че не е нужно да си филолог... мъжът й беше дошъл днес, за да й покаже снимките на новородената си дъщеря от втория му брак. Беше тъжна и това толкова много й отиваше. Приличаше на самотната мадона с малкия ренесансово тумбест 7 годишен мъж до нея. Тя роди нов лаф в нашите среди, понеже със сина си Аркан говореха на някакъв смесен турско-немски език. Той беше решил да си снима космите в носа и правеше големи смешки с фотоапарата, а тя с мекия си тон уж му се караше, че прави глупости. Бъра-бъра, нещо на немски, нещо на турски и изречението завърши с повишен тон и с репликата REZIL MACHEN. Хахахаа!!!
Други отявлени посетители на басейна са английското семейство на Джочко.
Джочко е един невероятно благ за произхода си човек, леко напомнящ на жените за Джордж Клуни. Мъжете ни се изумиха- не намират никаква прилика. Мъже- какво ти разбират те. Той придружава скочибрите- жена си и дъщеря си. Момичето е много красиво, бяло и млечно, крехко и в същото време много женствено. Мама е стиснала устни в строга мимика, с която като че ли казва „ай дйоунт билоунг хийеър“- твърде гъст плебс наоколо.. Чете някаква явно много сериозна литература с меки корици и никога не влиза във водата. Изумих се по време на следобедната закуска, като видях това лице да може да се размазва в усмивка. Оказа се, че милейди любезничи с чаровното момче, което отсервира мръсните им чинии и кара практиката си тук по линия на някакъв курс по английски. След като обсъдиха качествата на турските сладкиши и прекрасното небе на Мармарис, разговорът някак замря и момчето ги напусна, за да дойде до моята маса. Тогава мама-англичанка стана от мястото си и приближи сервитьора. Не се притесняваше, че чувам да му казва, че дъщеря й е доста по-малка от това, което външният й вид показва. Да не се подведе нещо момчето. Той се притесни, усмихна се и на ужасния си английски заобяснява, че е само приятел. Горкото. Тя отново пусна една от онези усмивки и каза, че просто искала всичко да е ясно, май дийеър. Това Джочко така и не го разбра, понеже не беше дошъл на закуска. Мисля си, че миловидните и тихи мъже имат яростни пристъпи на жестокост поне няколко пъти в живота си. С умиление си представях как той се разярява и я ошамарва на публично място в старото сити на преславния им Лондон. Представях си как изкуствена роза пада от шанелското й сако и й се чупи тока на марковите обувки. Абе лоша жена съм аз. Но не ми личи.
31.07
Описанието на интеркултуралните ни контакти не може да бъде завършено, ако не разкажа и за местните хора. Тук вместо „добър ден“ се казва „уер ар ю фром“. Както ми каза един англичанин край басейна, в Турция хората не си дават зор да научат добре английски, но поне вие в България се справяте доста добре. След като кажеш, че си от България, очите им светват и цените им падат. Комши, гяль, гяль, ай мейк спешъль прайс фор ю. И така, ментето на Енджъл може да се купи за 5лв, но е толкова зле, че и да ми дават пари, няма да си го сложа по загорялата туристическа кожа.
С кого да започна? Толкова образи срещнахме... Като че ли искам първо да разкажа за дребничкия барман от мокрия бар, когото Шошошо кръсти Охлюва. Доста незаслужено, понеже човека износи на кльощавите си плещи тежкия товар поръчки от всички нас, барабар с многобройните групи поляци и руснаци. Тези започват да смучат от 10 сутринта, като естествено, си поръчват на руски. Не му научих истинското име на Охлюва, но пък след като му казах няколко пъти Бир Бира ве Бир Водка, той светваше всеки път, като изгреехме на бара с репликата ООО, КОМШИИИ. Етито също изучи тънкостите на поръчването на турски, с което си заслужихме изумените погледи на рускинчетата, които перфектно сресани, се нижеха по бара като лястовички по жицата. Тази вечер дотичахме до бара малко след 11, което означаваше, че ще трябва да си плащаме. Ми не щяхме... Качихме се горе по масите и ... Охлюва лично се качи при нас, зарязал бара, и ни донесе 4 бири с едно Пепси за Рози. Безплатно. Сладур. Направи ни този жест толкова тихо и без излишна показност, все едно отиваше на работа с трамвая, както всяка сутрин. Не знам за другото, ама ей това в БГ не мисля, че можеше да ни се случи. Обичам си родината, обичам си хората, ма турците имат такива едни бляскави моменти, дето малко ме засрамват и не мога да не им го призная. МашАллах!
Другият изключителен образ, който не можеш да срещнеш лесно по нашите земи е синът на семейството с магазинчето до хотела. Мама и татко държат нещо като бакалийка и от там си купуваме сладолед или евтина бира за вечерите в стаята преди лягане. Детето е на видима възраст около 7 (защо на тази почивка всички деца ми изглеждат на такава възраст?), момченце с ориенталски поглед и шавливо като бълха. Вре се в ръцете ти и на перфектен английски ти казва кое колко струва. Изумителното е, че той ми отправи оферта- вместо да си купя две кутийки Ефес за 5,50 нови турски лири, той измъкна от един хладилник пластмасова еднолитрова бутилка бира за 4 лири. Намали си оборота с лира и половина, но ме спечели като клиент и аз повече не си купих нищо от конкуренцията. Това се случи в 23:45ч, далеч след времето когато децата в БГ са по леглата си или поне са прибрани и прекарват последните минути от деня в тихи семейни занимания. Този, обаче, ще стане голяма работа. Вече е научил един чужд език, пазарните механизми са му понятни, не му липсва енергия и желание да се развива- казах на майка му, че е страхотен, тя ми се смя. Какво се смее? Да не би да има и други като него? Не може да бъде! Ако е така, защо тази нация толкова много страда?
Тази вечер бяхме на турски рибен ресторант. Томас- грък с английско име, женен за българка от ДелиОрман-а, е собственик на това семейно начинание, което според него, се гордее с най-хубавата тоалетна в Мармарис. След като я посетих, се запитах колко ли са зле другите? Освен ръчно, чрез ръчка, сменящите се найлончета по седалото, не знам какво друго трябва да е донесло такава радост на Томас. Както и да е, всички си поръчахме различни риби, скариди и калмари, за да си менкаме. Първо имаше разядки с някаква жестока току що изпечена питка и разни пикантни сосчета, от които и сега ми потичат лигите. Ние нападнахме, както нашите предци са ги били чак до Одрин. От съседната маса едно семейство от неизвестен произход наблюдаваше с умиление как в устите ни изчезнаха две големи дози хляб с бутер, в който имаше застинала шарена сол. Просто, но гениално. Как са се сетили да сложат подправки в бутера? Не знам, но ме свива стомаха сега, докато пиша. В комбинация със запечените в мазнинка онион рингс и лютата червена пихтия, в която топиш хапката, този бутер изпя соловата ария на една прекрасна симфония от ордьоври. Не знам защо изобщо хората ядат нещо друго.
Дойдоха рибите. Няма как- ще се яде още. Че и салати имаше... грозна история. Можахме да изпием само по две бири, толкова място ни остана за течности.
Беше мила раздяла. Комшито ни прегърна и ни прати към България с много поздрави на майка ми, която също е от ДелиОрман-а, но не се е омъжила за грък с английско име. И по-добре- сега щях да се търкалям бяла и дебела, по плажовете на яхтеното пристанище, третото по големина в Турция. Аа, не ща. Тешшекюллер.
01.08
По дяволите! Прецакани сме! Ще изтървем вечерята, защото трябва да си ходим. Зян отиде вечерята, както се казва на чист холандски. Това е другия многопластов лаф. Малко ще ми е трудно да го обясня, но ето историята му:
за разлика от нашите светлооки и светлокоси приятели, ние със Шошошо сме чернички и това доста затрудни местните продавачи на дрънкулки и храни. Много хора ни казваха, че приличаме на турци. Един даже каза, че се шокирал, като сме го заговорили на английски за цената на айрана. Гледам, вика, двама турци влизат в магазина ми и ме заговарват на английки- ай ем шокт! Друг пък, в една кръчма, се опита да ни заговори на турски. Ай дон'т ъндарстенд, вика Шошошо, оня се кълчи и му смига ааа, бъра бъра бъра нещо на турски. Мисли си, че се правим на чужденци в името на някаква икономическа диверсия ;) Веднъж му казаха Селям Алейкум, което прати произхода му към Арабския полуостров, но върха беше, когато един му казал дежурното уер ар ю фром и после „Ха, аз мислех, че си холандец“. И така, като насложим върху тази история предната за спора на думите „икинди“ и „сабах“, получаваме смесицата от алюзии, с които този лаф е зареден до горе. Сега след всеки турцизъм се продължава с „както се казва на чист холандски“.
Ползвахме денят изцяло за басейн. В последния момент сменихме банските с дрехите за път и тръгнахме към летището. В автобуса е студено и тихо. Имаме някакъв руски гид, но той не ни разказва нищо... като че ли вече сме научили всичко за това място. Мисля си за маслинените насаждения, които са били изкоренени, за да се покрие земята тук с хотели и басейни, където майките да водят жабчетата си да се смеят и да се провикват на странни езици. Мисля за условната граница между Средиземно и Бяло Море, която е измислена само от нас, за множеството слънчеви батерии, накачулени по всеки покрив тук, за проектираните пролуки в стрехите на къщите там, където има високо дърво. Колко е различно това място, колко различно живеят и се отнасят към природата си тези хора. По цялата 12 километрова плажна ивица нямаше ЕДИН строителен работник, ЕДИН багер, ЕДИН кран... Имаше недовършени хотели, но строителството им беше замразено, те бяха обвити в предпазни фолиа и не сипеха по главите ни прах и строителни мръсотии. Е, какво сега- турците били азиатци, изостанали, допотопни, дори назадничави? Извинявайте, ама каквото и да ми приказвате, с очите си виждам как тук всеки знае, че е част от нещо, което има бъдеще само ако отделното човече положи труда и усърдитео си в купа с труда и усърдието на всички други. От малкия продавач на бира, до собственика на луксозна яхта- всички тези хора създават впечатление, че принадлежат към някаква неразгадаема за мен общност. Като членове на тайно общество, малки и големи масони, които си знаят мястото в структурата на организацията и никой от тях не е недоволен, че е на това място. Няма мрънкане и напъни да се качат по-нагоре на всяка цена. Няма горд индивидуализъм, ярки личности с вперени в бъдещето сурови погледи, героични кметове и шумни паради. Хората си бачкат, тихо и кротко, с любов към работата и живота си и с уважение към миналото си. Тези охлюви са потомци на огромна и силна империя, но превиват гръб пред затлъстелите европейски пенсионери, недоволни от времето в Албена. Не искат да ни вземат земите отново бе- искат само да си платим за водката и да им похвалим тоалетната. Сит даун, май френд. Полийс. Какво сме се наежили за тези наши Великобългарски Велико-мъченически Великонационални интереси? Като някаква булонка се дерем на разумно отстояние от санбернара. Знам, че историческото време не поддържа режима „ако“, но не мога да не се запитам какво ли щеше да е да не се бяхме „освободили“ от турците? Цялата карта на Европа трепва при тази мисъл, борът се покланя на маслината. С човек като Ататюрк начело, а не с Фердинант Лисицата, а?
Седнах на терасата ни в хотела в Мармарис да пиша първи впечатления от този първи ден тук. Шошошо е в банята, а шумът на града не стихва дори и сега, почти в полунощ. По улицата минават млади турци, и се радват на някаква технологична играчка, която единият демонстрира, мотор минава шумно по долния сокак 114. Градът като че ли се готви да започне да живее след малко, а ние сме пребити от път, бира и следобеден сън.
Полетът беше кратък и съдържателен. След като се отлепихме от земята стюардесите ни засипаха с аромати на храна и кафе. Много ми се спеше, но ми беше и мило да видя земята от горе. Какво ли е да си Създателят? Сигурно всеки път, когато погледне насам, се изпълва с любов и гордост, толкова е хубава неговата Земя. Шошошо, още едва поизтрезнял след концерта на Металика, много се вълнуваше и през цялото време вися на прозореца (който всъщност май се нарича илюминатор, но не съм сигурна) да се кефи на гледката.
Да си призная, очаквах нещо по-лъскаво. Не че исках да е, но си го представях такова и изпитвах неудобство от евтините ми джапанки, които имам от 7 години. Мислех си, че ще изпъкна като мръсно петно по бялата риза на някое юпи. Не стана така. Въпреки палмите и пощръклелите цъфнали храсти, тук все едно съм в БГ черноморски комплекс. Също толкова презастроени и експлоатирани пространства, стари плочки в банята и без хладилник в стаята. Чак малко ми е мизерно. Не че съм особено претенциозна.
Много ядем. От както стъпихме в самолета, до сега не сме се спрели и сме като плондери. Искаме да опитаме от всичко- след като не можем да отидем до Родос, поне кухнята да обхванем. Дори има план да вечеряме някоя вечер в един от онези ресторанти по „главната“, където пеят живи хора, сервитьорите танцуват, а гостите пляскат в такт на турската музика. Тук е много по-различно от Истанбул. Няма го бизнес настрението, почти няма турци, за гевречета да не говорим... няма ги онези хора, които разнасят чайове по улиците и дрънчат с броениците си пред джамиите. И джамии липсват- чух само една в далечината, колкото да ми напомни, че съм в Турция, а не в Русия. Иначе все говорят по руски. Дори и офертата, която ни беше специално раздадена от Иво, нашият екскурзовод, беше уж за нас, но написана на руски. Не ми е любимо да ме мешат с руснаци, но такава е конюнктурата на пазара тук.
Сега Шошошо, вече изкъпан, гледа „Ночной Дозор“ по кабелната в стаята. Мисля да се присъединя, така че ще пиша утре или по-натам. Нета не върви и не знам как ще се работи в понеделник- сега това е единственото нещо, за което турчина на рецепецията ме послъга. Утре ше го тормозя пак. Няма как- без болка няма победа!!
Мотото на деня: защо по дяволите сме искали да се „освободим“ от турците??... Цитирам Тинчето.
29.08
Старите хора не са по-умни от нас, но повече са видели и повече са чули. Те казават „много хубаво не е на хубаво“. Също като евреите, които не се радват, когато всичко им е наред, понеже предстоят лоши времена.
Многото ядене някакси го преодоляхме. Аз пак спрях да закусвам, след обилната закуска и на Шошошо не му потръгна с обяда, но виж, с безплатната водка и ракия трудно се справи.
Днес решихме да си направим много дълга фото-разходка. Около 8 км сме минали пеша под слънцето и направо си изгоряхме като да сме били на плаж. Наснимахме де що имаше нещо цъфнало, а тук си има доста. Успяхме дори да снимаме чудовищните насекоми, които издават страховити любовни позивни, та да ги чуят до Исперих. Стигнахме то МММ Мигрос и там стана ясно, че водката и бирата не са особено изгодни. Решихме да се придържаме към ол- инклузива. Изхарчихме пари за сувенири, вместо за водка и аз мисля, че беше по-полезно, но Шошошо разви полемика по темата. Казах му, ще пиеш на безплатното, дето сме си го платили де. И той, като един добър човек, послуша жена си. На третата му водка от безплатния бар до басейна, едни белгийци разпознаха, че сме българи по това, че като ни дадат пиенето казваме „мерси“. Само българите викали така. Подрънкахме си за несгодите на бедните хора по „Албена“ с лошото време и в Турция с лошата организация. Еее, ми то не може хем туй в онуй, хем душата в рая, викам им аз, на развален френски, понеже първо думичките ми идат на английски. Да, викат те, ама не може ли това да е така, пък онова да е онака. Не може, викам. Като искате, стойте си във Фландрия и си се дърлете на какъв език да са ви надписите по магазините. Това беше най-големия проблем, който ми изтъкнаха за тяхната родина.
Как и да е, водките качваха бройките си и моят човек отиде в друга група. Капак на всичко беше, че Вальо каза пред него на сервитьорчето, че икинди и сабах са думи, които се ползват и на български. Леле, като се опени тоз човек. Стана и каза, че тази вечер повече не желае да седи с нас на една маса. Е, не стигна по-далеч от бара, където патриотизма му подгони висок градус до толкова, че станал и направил още един преход по плажната ивица. На следващия ден, по пътя ни към рибния ресторант, с почуда установи колко далеч е стигнал. Това беше единствената вечер, когато някой от нас се напи, въпреки че бяхме прикачени на шлаух за бара. Явно здравата храна и морския бриз имат положителен ефект. Как ли да си ги занесем в Люлин?
30.07
Вече радостта ни е помрачена, понеже ни остава толкова малко от отпуската... Твърдо решихме, че догодина или за две седмици- или нищо!!
Басейнът е разкошен. Вече свикнах с дълбочината- 1,80м и дори взех да влизам без някоя от онези магически пури, които някакси не потъват и могат да те държат над водата като пояс, а може и на конче да ги яхнеш. Това излключително постижение на човешката култура се дава за ползване на летуващите в хотела и за макар и временното му притежание се водят тихи битки и интрижки.
Тук има семейство холандци- мама, татко и Жабче. Мама и татко сумарно сигурно тежат половин тон. Огромни, бели и усмихнати като морски слонове. Жабчето е тяхното кльощаво момиченце с толкова бяло-руса рядка косица, та му е изгоряло теменцето. То е на видима възраст около 7 и е като навито на пружинка. Плува като истинска попова лъжичка и не стои на едно място нито секунда. Изгорялото му гръбче постоянно проблясва над водата, понеже все излиза от басейна, за да се бухне веднага след това, надавайки весели викове на странния си език. Има и други холаднци. По време на обеда една девойка мина покрай нашата маса и се провикна нещо на сънародниците си от другата маса. Тинчето каза: „лелеее, това хубавото момиче какво грозно нещо излая...“ Иначе не са лоши хората. Просто изглеждат неприветливо, а всъщност коя съм аз да съдя.
Друг образ от летовниците кръстихме Митко Бомбата. Той също е на около 7, но за разлика от Жабчето е кръгъл от всякъде, от където и да го погледнеш. Няма талия, няма рамене, няма врат- всичко е една маса пухкава детска сланинка. Очите му имат мекотата на арабския поглед, с онези ми ти мигли, а веждите му са в такава конфигурация, че изглежда винаги тъжен и леко учуден. Много е смешен. Той също е майстор на бомбите, от където и партизанското му име. Измисля си някакви нови начини да изплисква водата от басейна, с които един ден толкова много ни впечатли, че ние всичките петима му изръкопляскахме. Той се засрами и отиде да се гушка в мама. Мама Селгюн е красива дебела туркиня, живяла почти през целия си живот до Мюнхен. Разкошната й тъмна коса се дипли по мощните й гладки рамене, чак до втората гънка на сутиена. Бяла и сочна, изуми ме като каза, че е на 40. Искрено не можех да повярвам. Вечерта, като се прибрахме, излязохме на балкона, докато климатикът разхлади, да отворим по един Ефес и да дръпнем по един фас. Оказа се, че те са в съседната стая и балконът им граничи с нашия. Там поговорихме на тема „мъжете са задници“. Мило ми стана как две жени се разбират на много лош английски, много лош немски и откъслечни турски думи. Но темата е толкова позната, че не е нужно да си филолог... мъжът й беше дошъл днес, за да й покаже снимките на новородената си дъщеря от втория му брак. Беше тъжна и това толкова много й отиваше. Приличаше на самотната мадона с малкия ренесансово тумбест 7 годишен мъж до нея. Тя роди нов лаф в нашите среди, понеже със сина си Аркан говореха на някакъв смесен турско-немски език. Той беше решил да си снима космите в носа и правеше големи смешки с фотоапарата, а тя с мекия си тон уж му се караше, че прави глупости. Бъра-бъра, нещо на немски, нещо на турски и изречението завърши с повишен тон и с репликата REZIL MACHEN. Хахахаа!!!
Други отявлени посетители на басейна са английското семейство на Джочко.
Джочко е един невероятно благ за произхода си човек, леко напомнящ на жените за Джордж Клуни. Мъжете ни се изумиха- не намират никаква прилика. Мъже- какво ти разбират те. Той придружава скочибрите- жена си и дъщеря си. Момичето е много красиво, бяло и млечно, крехко и в същото време много женствено. Мама е стиснала устни в строга мимика, с която като че ли казва „ай дйоунт билоунг хийеър“- твърде гъст плебс наоколо.. Чете някаква явно много сериозна литература с меки корици и никога не влиза във водата. Изумих се по време на следобедната закуска, като видях това лице да може да се размазва в усмивка. Оказа се, че милейди любезничи с чаровното момче, което отсервира мръсните им чинии и кара практиката си тук по линия на някакъв курс по английски. След като обсъдиха качествата на турските сладкиши и прекрасното небе на Мармарис, разговорът някак замря и момчето ги напусна, за да дойде до моята маса. Тогава мама-англичанка стана от мястото си и приближи сервитьора. Не се притесняваше, че чувам да му казва, че дъщеря й е доста по-малка от това, което външният й вид показва. Да не се подведе нещо момчето. Той се притесни, усмихна се и на ужасния си английски заобяснява, че е само приятел. Горкото. Тя отново пусна една от онези усмивки и каза, че просто искала всичко да е ясно, май дийеър. Това Джочко така и не го разбра, понеже не беше дошъл на закуска. Мисля си, че миловидните и тихи мъже имат яростни пристъпи на жестокост поне няколко пъти в живота си. С умиление си представях как той се разярява и я ошамарва на публично място в старото сити на преславния им Лондон. Представях си как изкуствена роза пада от шанелското й сако и й се чупи тока на марковите обувки. Абе лоша жена съм аз. Но не ми личи.
31.07
Описанието на интеркултуралните ни контакти не може да бъде завършено, ако не разкажа и за местните хора. Тук вместо „добър ден“ се казва „уер ар ю фром“. Както ми каза един англичанин край басейна, в Турция хората не си дават зор да научат добре английски, но поне вие в България се справяте доста добре. След като кажеш, че си от България, очите им светват и цените им падат. Комши, гяль, гяль, ай мейк спешъль прайс фор ю. И така, ментето на Енджъл може да се купи за 5лв, но е толкова зле, че и да ми дават пари, няма да си го сложа по загорялата туристическа кожа.
С кого да започна? Толкова образи срещнахме... Като че ли искам първо да разкажа за дребничкия барман от мокрия бар, когото Шошошо кръсти Охлюва. Доста незаслужено, понеже човека износи на кльощавите си плещи тежкия товар поръчки от всички нас, барабар с многобройните групи поляци и руснаци. Тези започват да смучат от 10 сутринта, като естествено, си поръчват на руски. Не му научих истинското име на Охлюва, но пък след като му казах няколко пъти Бир Бира ве Бир Водка, той светваше всеки път, като изгреехме на бара с репликата ООО, КОМШИИИ. Етито също изучи тънкостите на поръчването на турски, с което си заслужихме изумените погледи на рускинчетата, които перфектно сресани, се нижеха по бара като лястовички по жицата. Тази вечер дотичахме до бара малко след 11, което означаваше, че ще трябва да си плащаме. Ми не щяхме... Качихме се горе по масите и ... Охлюва лично се качи при нас, зарязал бара, и ни донесе 4 бири с едно Пепси за Рози. Безплатно. Сладур. Направи ни този жест толкова тихо и без излишна показност, все едно отиваше на работа с трамвая, както всяка сутрин. Не знам за другото, ама ей това в БГ не мисля, че можеше да ни се случи. Обичам си родината, обичам си хората, ма турците имат такива едни бляскави моменти, дето малко ме засрамват и не мога да не им го призная. МашАллах!
Другият изключителен образ, който не можеш да срещнеш лесно по нашите земи е синът на семейството с магазинчето до хотела. Мама и татко държат нещо като бакалийка и от там си купуваме сладолед или евтина бира за вечерите в стаята преди лягане. Детето е на видима възраст около 7 (защо на тази почивка всички деца ми изглеждат на такава възраст?), момченце с ориенталски поглед и шавливо като бълха. Вре се в ръцете ти и на перфектен английски ти казва кое колко струва. Изумителното е, че той ми отправи оферта- вместо да си купя две кутийки Ефес за 5,50 нови турски лири, той измъкна от един хладилник пластмасова еднолитрова бутилка бира за 4 лири. Намали си оборота с лира и половина, но ме спечели като клиент и аз повече не си купих нищо от конкуренцията. Това се случи в 23:45ч, далеч след времето когато децата в БГ са по леглата си или поне са прибрани и прекарват последните минути от деня в тихи семейни занимания. Този, обаче, ще стане голяма работа. Вече е научил един чужд език, пазарните механизми са му понятни, не му липсва енергия и желание да се развива- казах на майка му, че е страхотен, тя ми се смя. Какво се смее? Да не би да има и други като него? Не може да бъде! Ако е така, защо тази нация толкова много страда?
Тази вечер бяхме на турски рибен ресторант. Томас- грък с английско име, женен за българка от ДелиОрман-а, е собственик на това семейно начинание, което според него, се гордее с най-хубавата тоалетна в Мармарис. След като я посетих, се запитах колко ли са зле другите? Освен ръчно, чрез ръчка, сменящите се найлончета по седалото, не знам какво друго трябва да е донесло такава радост на Томас. Както и да е, всички си поръчахме различни риби, скариди и калмари, за да си менкаме. Първо имаше разядки с някаква жестока току що изпечена питка и разни пикантни сосчета, от които и сега ми потичат лигите. Ние нападнахме, както нашите предци са ги били чак до Одрин. От съседната маса едно семейство от неизвестен произход наблюдаваше с умиление как в устите ни изчезнаха две големи дози хляб с бутер, в който имаше застинала шарена сол. Просто, но гениално. Как са се сетили да сложат подправки в бутера? Не знам, но ме свива стомаха сега, докато пиша. В комбинация със запечените в мазнинка онион рингс и лютата червена пихтия, в която топиш хапката, този бутер изпя соловата ария на една прекрасна симфония от ордьоври. Не знам защо изобщо хората ядат нещо друго.
Дойдоха рибите. Няма как- ще се яде още. Че и салати имаше... грозна история. Можахме да изпием само по две бири, толкова място ни остана за течности.
Беше мила раздяла. Комшито ни прегърна и ни прати към България с много поздрави на майка ми, която също е от ДелиОрман-а, но не се е омъжила за грък с английско име. И по-добре- сега щях да се търкалям бяла и дебела, по плажовете на яхтеното пристанище, третото по големина в Турция. Аа, не ща. Тешшекюллер.
01.08
По дяволите! Прецакани сме! Ще изтървем вечерята, защото трябва да си ходим. Зян отиде вечерята, както се казва на чист холандски. Това е другия многопластов лаф. Малко ще ми е трудно да го обясня, но ето историята му:
за разлика от нашите светлооки и светлокоси приятели, ние със Шошошо сме чернички и това доста затрудни местните продавачи на дрънкулки и храни. Много хора ни казваха, че приличаме на турци. Един даже каза, че се шокирал, като сме го заговорили на английски за цената на айрана. Гледам, вика, двама турци влизат в магазина ми и ме заговарват на английки- ай ем шокт! Друг пък, в една кръчма, се опита да ни заговори на турски. Ай дон'т ъндарстенд, вика Шошошо, оня се кълчи и му смига ааа, бъра бъра бъра нещо на турски. Мисли си, че се правим на чужденци в името на някаква икономическа диверсия ;) Веднъж му казаха Селям Алейкум, което прати произхода му към Арабския полуостров, но върха беше, когато един му казал дежурното уер ар ю фром и после „Ха, аз мислех, че си холандец“. И така, като насложим върху тази история предната за спора на думите „икинди“ и „сабах“, получаваме смесицата от алюзии, с които този лаф е зареден до горе. Сега след всеки турцизъм се продължава с „както се казва на чист холандски“.
Ползвахме денят изцяло за басейн. В последния момент сменихме банските с дрехите за път и тръгнахме към летището. В автобуса е студено и тихо. Имаме някакъв руски гид, но той не ни разказва нищо... като че ли вече сме научили всичко за това място. Мисля си за маслинените насаждения, които са били изкоренени, за да се покрие земята тук с хотели и басейни, където майките да водят жабчетата си да се смеят и да се провикват на странни езици. Мисля за условната граница между Средиземно и Бяло Море, която е измислена само от нас, за множеството слънчеви батерии, накачулени по всеки покрив тук, за проектираните пролуки в стрехите на къщите там, където има високо дърво. Колко е различно това място, колко различно живеят и се отнасят към природата си тези хора. По цялата 12 километрова плажна ивица нямаше ЕДИН строителен работник, ЕДИН багер, ЕДИН кран... Имаше недовършени хотели, но строителството им беше замразено, те бяха обвити в предпазни фолиа и не сипеха по главите ни прах и строителни мръсотии. Е, какво сега- турците били азиатци, изостанали, допотопни, дори назадничави? Извинявайте, ама каквото и да ми приказвате, с очите си виждам как тук всеки знае, че е част от нещо, което има бъдеще само ако отделното човече положи труда и усърдитео си в купа с труда и усърдието на всички други. От малкия продавач на бира, до собственика на луксозна яхта- всички тези хора създават впечатление, че принадлежат към някаква неразгадаема за мен общност. Като членове на тайно общество, малки и големи масони, които си знаят мястото в структурата на организацията и никой от тях не е недоволен, че е на това място. Няма мрънкане и напъни да се качат по-нагоре на всяка цена. Няма горд индивидуализъм, ярки личности с вперени в бъдещето сурови погледи, героични кметове и шумни паради. Хората си бачкат, тихо и кротко, с любов към работата и живота си и с уважение към миналото си. Тези охлюви са потомци на огромна и силна империя, но превиват гръб пред затлъстелите европейски пенсионери, недоволни от времето в Албена. Не искат да ни вземат земите отново бе- искат само да си платим за водката и да им похвалим тоалетната. Сит даун, май френд. Полийс. Какво сме се наежили за тези наши Великобългарски Велико-мъченически Великонационални интереси? Като някаква булонка се дерем на разумно отстояние от санбернара. Знам, че историческото време не поддържа режима „ако“, но не мога да не се запитам какво ли щеше да е да не се бяхме „освободили“ от турците? Цялата карта на Европа трепва при тази мисъл, борът се покланя на маслината. С човек като Ататюрк начело, а не с Фердинант Лисицата, а?
неделя, юли 06, 2008
Проклетото "дали"
Обичам всички животни. Обичам тази планета. Не искам да ходя на никоя друга. Стига да излезеш на 15км от София, планетата е чудесно място за прекарване на тленните ти дни. Тя се опитва да живее с нас, макар и ние да се опитваме да се стерилизираме, да се сложим в буркан, да се заварим така, щото да си мислим, че сме спечелили от лотарията вечен живот. Препарати против насекоми- през деня против мухите, през нощта- против комарите, куршуми против животни и птици, промишлени отпадъци против рибата... имаме си цяр за всичките гадове, дето искат да ни влязат в чудно подредения чист буркан. Не! Ние ще се браним, понеже свещените книги ни казаха преди много хилядолетия, че те са създадени единствено да ни служат. Ние сме техните господари и разполагаме с месото и очите им, със стволовете и цветовете им, с почвата им, с живота им. С тях. Който може да работи- живее. Който си дава кожата, млякото, яйцата и децата- живее. Който може да тегли циганска каруца- живее. Всичко останало- под ножа!! Само да го хванеммм!!!!
Днес беше хубав летен неделен ден. След тренировката бях ослепяла от глад и отидох в KFC Люлин (дали Полковникът знае за него?!?) да се натъпча с крилца. Седнах отвън и се оказах заобиколена от хора, животни и птици. Едно врабче кацна буквално на масата ми, която не беше особено прилежно почистена след предните посетители, а те явно бяха яли нещо тестено, та имаше трохички за него. Освен врабчетата, имаше и един мокър гълъб (а може и да беше твърде млад, но не им разбирам много на гълъбите) и няколко кучета. Особено едно от тях- едро подобие на каракачанка с най-меките очи на света- много настоятелно се взираше в чинията ми (доколкото това хартиено нещо може да се нарече чиния). Разби ми сърцето тази каракачанка- голямо и силно животно, осакатено с единия крак и с цялата си четирикрака психика. То не просто куцаше, когато се движеше. На него му куцаше в живота. В първия момент, когато го видях, изглеждаше силно и страховито, само заради пропорциите. Няма да забравя един мъж, когото бях видяла в района на софийската гара (посетете го някой път, ако искате да видите колорит и да почувствате колко добре живеете). Той беше сравнително млад, около 35, с широки и добре оформени рамене, внушителен ръст, хубава чуплива коса, правилен череп- ако беше попаднал в Холивуд щяхме да пъшкаме по него ние, по-добрата половина от човечеството. Но, не щеш ли, човекът имаше проблем. Не знам какъв точно, но беше облечен зверски зле и походката му издаваше една такава особена отчужденост от реалния живот, като онази отчужденост, която отличава леко лудите от нормалните- не можеш точно да я дефинираш, но я надушваш и знаеш, че тя е там.
Също като онзи мъж, това куче беше дарено от Господ с прекрасна физика, но нещо в хубавата му едра глава беше сбъркано. Беше много наплашено. Аз го молех да дойде до мен, понеже исках да го прегърна. Обичам да прегръщам... какво да се правя. Показвах му кокалче, говорех му. Не. То спазваше определената от болезнения си опит дистанция. Но надушваше кокалчето и... лигичката му капна на земята. Веднага му хвърлих кокалчето- максимално близо до него. Почувствах се като някакъв гнусен педофил, който залъгва малки момченца с бонбони. От съседната маса ме изгледаха неодобрително, но нищо не казаха. От друга съседна маса следяха с интерес случката и също му хрърлиха кокал. Лигльото спечели и аз бях много доволна. Но дойдоха още двама. Милите хора започнаха да им хвърлят и на тях. Настана суматоха, дори и врабчетата искаха да си опитат от кокалите. Душата ми пируваше- мислех си за това, как тези ще са живи до утре, понеже ние сме им дали остатъците от нашата вечеря. Всичко вървеше добре, докато не дойде един силен, млад и напорист мъжкар, който по размер далеч отстъпваше на каракачанката, но пък имаше такъв кураж и самочувствие, че се разлая насред заведението, ухапа (леко, предупредително) една много деликатна красива бяла дългокосместа женска, с което сложи край на разправията за един кокал и разгони цялата фауна от заведението. Чак и гълъба, мокър или млад, се изпари. Всички изчезнаха, остана само строгия мъжкар, да се оглежда за ядене. Никой не му даде нищо, но човекът от съседната маса, който през цялото време гледаше с мълчалива неприязън как ги храним, каза:
- Ето за това не е уместно да храните кучетата. Все не им стига. Тук, все пак, сме дошли да хапнем със семейставата си, не е редно... просто изказвам мнение.
Човекът беше притеснен. Издаваха го множестовото излишни жестове, както и извинителното поклащане на цялото тяло и главата, а и тонът му беше някак мек. На такъв човек няма какво да кажеш. Беше седнал с жена и малко детенце- на 3-4 годинки, момиченце. Не знам дали са неговите- то днес иди ги разбери кой с кого е. Пък и какво значи някой да е твой. По-важното е, че аз, която твърдя отново, че обичам животните, не можах нищо да кажа. София е град, пълен със сърдити хора, които имат трибуна и могат да си кажат всичко в очите. Тук стават скандали за какво ли не и аз малко или много съм възприела това поведение и съм позагубила комплексарската си търпимост към другия. Ако този се беше оръбил, бях готова да се разправям, но той така го поднесе, че нито аз, нито другите хора, които хранеха животните, не намерихме основание да му противоречим.
И все пак, дори и този мним диспут да беше загубен поради умелите вражески похвати, не мисля, че трябва да ги оставим да умрат от глад или пък, да ни пази Бог, да ги избием до крак. Врабчетата, моркият гълъб, едрата каракачанката с най-меките очи на света, властият мъжкар и красивата деликатна дъгокосместа бяла женска са последните опити на нашата планета да живее с нас. Трябва и ние да направим усилия и да живеем с нея. Защо така ни е страх? Няма страшно, тя няма да ни изяде вечерята- само остатъците от нея. Хора, след Галилео и Фройд би следвало да ни е ясно, че ние не сме кой знае какво, даже може би без нас всичко тук би било много по-добре. Кои сме ние да преценяваме кой има право да яде, съответно да живее? Дали е вредно да храним тези, които не са си изработили храната и нарушават спокойствието ни с това, че са живи? Дали е редно да уморим от глад всички, които са ненужни за нашето щастливо ежедневие? Къде ще сложите границата и как ще я спазвате? В името на някаква псевдо нормалност и сигурност готови ли сте да се нагърбите с толкова много смърт? Дали животът ни, чист, подреден, осигурен, без инвалиди и паразити, ще ни направи повече човеци и по-малко... какво, не знам. Кое е опозит на "човек"? Не е животно, във всеки случай. Не е животно!!!!!!
Днес беше хубав летен неделен ден. След тренировката бях ослепяла от глад и отидох в KFC Люлин (дали Полковникът знае за него?!?) да се натъпча с крилца. Седнах отвън и се оказах заобиколена от хора, животни и птици. Едно врабче кацна буквално на масата ми, която не беше особено прилежно почистена след предните посетители, а те явно бяха яли нещо тестено, та имаше трохички за него. Освен врабчетата, имаше и един мокър гълъб (а може и да беше твърде млад, но не им разбирам много на гълъбите) и няколко кучета. Особено едно от тях- едро подобие на каракачанка с най-меките очи на света- много настоятелно се взираше в чинията ми (доколкото това хартиено нещо може да се нарече чиния). Разби ми сърцето тази каракачанка- голямо и силно животно, осакатено с единия крак и с цялата си четирикрака психика. То не просто куцаше, когато се движеше. На него му куцаше в живота. В първия момент, когато го видях, изглеждаше силно и страховито, само заради пропорциите. Няма да забравя един мъж, когото бях видяла в района на софийската гара (посетете го някой път, ако искате да видите колорит и да почувствате колко добре живеете). Той беше сравнително млад, около 35, с широки и добре оформени рамене, внушителен ръст, хубава чуплива коса, правилен череп- ако беше попаднал в Холивуд щяхме да пъшкаме по него ние, по-добрата половина от човечеството. Но, не щеш ли, човекът имаше проблем. Не знам какъв точно, но беше облечен зверски зле и походката му издаваше една такава особена отчужденост от реалния живот, като онази отчужденост, която отличава леко лудите от нормалните- не можеш точно да я дефинираш, но я надушваш и знаеш, че тя е там.
Също като онзи мъж, това куче беше дарено от Господ с прекрасна физика, но нещо в хубавата му едра глава беше сбъркано. Беше много наплашено. Аз го молех да дойде до мен, понеже исках да го прегърна. Обичам да прегръщам... какво да се правя. Показвах му кокалче, говорех му. Не. То спазваше определената от болезнения си опит дистанция. Но надушваше кокалчето и... лигичката му капна на земята. Веднага му хвърлих кокалчето- максимално близо до него. Почувствах се като някакъв гнусен педофил, който залъгва малки момченца с бонбони. От съседната маса ме изгледаха неодобрително, но нищо не казаха. От друга съседна маса следяха с интерес случката и също му хрърлиха кокал. Лигльото спечели и аз бях много доволна. Но дойдоха още двама. Милите хора започнаха да им хвърлят и на тях. Настана суматоха, дори и врабчетата искаха да си опитат от кокалите. Душата ми пируваше- мислех си за това, как тези ще са живи до утре, понеже ние сме им дали остатъците от нашата вечеря. Всичко вървеше добре, докато не дойде един силен, млад и напорист мъжкар, който по размер далеч отстъпваше на каракачанката, но пък имаше такъв кураж и самочувствие, че се разлая насред заведението, ухапа (леко, предупредително) една много деликатна красива бяла дългокосместа женска, с което сложи край на разправията за един кокал и разгони цялата фауна от заведението. Чак и гълъба, мокър или млад, се изпари. Всички изчезнаха, остана само строгия мъжкар, да се оглежда за ядене. Никой не му даде нищо, но човекът от съседната маса, който през цялото време гледаше с мълчалива неприязън как ги храним, каза:
- Ето за това не е уместно да храните кучетата. Все не им стига. Тук, все пак, сме дошли да хапнем със семейставата си, не е редно... просто изказвам мнение.
Човекът беше притеснен. Издаваха го множестовото излишни жестове, както и извинителното поклащане на цялото тяло и главата, а и тонът му беше някак мек. На такъв човек няма какво да кажеш. Беше седнал с жена и малко детенце- на 3-4 годинки, момиченце. Не знам дали са неговите- то днес иди ги разбери кой с кого е. Пък и какво значи някой да е твой. По-важното е, че аз, която твърдя отново, че обичам животните, не можах нищо да кажа. София е град, пълен със сърдити хора, които имат трибуна и могат да си кажат всичко в очите. Тук стават скандали за какво ли не и аз малко или много съм възприела това поведение и съм позагубила комплексарската си търпимост към другия. Ако този се беше оръбил, бях готова да се разправям, но той така го поднесе, че нито аз, нито другите хора, които хранеха животните, не намерихме основание да му противоречим.
И все пак, дори и този мним диспут да беше загубен поради умелите вражески похвати, не мисля, че трябва да ги оставим да умрат от глад или пък, да ни пази Бог, да ги избием до крак. Врабчетата, моркият гълъб, едрата каракачанката с най-меките очи на света, властият мъжкар и красивата деликатна дъгокосместа бяла женска са последните опити на нашата планета да живее с нас. Трябва и ние да направим усилия и да живеем с нея. Защо така ни е страх? Няма страшно, тя няма да ни изяде вечерята- само остатъците от нея. Хора, след Галилео и Фройд би следвало да ни е ясно, че ние не сме кой знае какво, даже може би без нас всичко тук би било много по-добре. Кои сме ние да преценяваме кой има право да яде, съответно да живее? Дали е вредно да храним тези, които не са си изработили храната и нарушават спокойствието ни с това, че са живи? Дали е редно да уморим от глад всички, които са ненужни за нашето щастливо ежедневие? Къде ще сложите границата и как ще я спазвате? В името на някаква псевдо нормалност и сигурност готови ли сте да се нагърбите с толкова много смърт? Дали животът ни, чист, подреден, осигурен, без инвалиди и паразити, ще ни направи повече човеци и по-малко... какво, не знам. Кое е опозит на "човек"? Не е животно, във всеки случай. Не е животно!!!!!!
събота, март 22, 2008
ако не сте от София
Това е за всички, които не са от София, но тепърва им се налага да живеят или шофират в този град. Става и за софиянци, които не си дават сметка за някои неща, защото навиците са притъпили сетивата им.
---------------
За да не бъдем екзистенциалисти приемаме без много уговорки, че София е нашата столица. След обявяването на "независимостта", страната ни отново е преминала през редица политически процеси, довели до днешната малформация- всички се трупаме в столицата, стоим по на един крак и мрънкаме, че няма място вече. Ежедневието тук е различно от там, от където идваме. Ето малко примери:
1. Тази вечер се продава утрешния вестник (на малко по-висока цена, но какво пък- нали сте в столицата?)
2. Уличните кучета са по-примерни пешеходци от възрастните и "улегнали" софиянци
3. Можеш да си купиш мартеница- вещица, градинско цвете от пл."Славейков", да ти омажат стъклата на кръстовището на "Борис" с Околовръстното, да си изкълчиш глезена на хлъзгавите жълти павета
4. Има метро, с което за 10 минути прекосяваш разстояние, достатъчно да обходиш твоя роден град от край до край и трамвай, в който може да се возиш рамо до рамо с Ицко Финци
5. Нациоаналната телевизия и радиата занимават цялата страна с това, което се случва във този град, дори и то да касае само негови вътрешни неща- извозването на боклука, ремонта на "Цариградско" или замърсяването от "Кремиковци"
6. Имаме кмет- слънце; много се раздава човека... по телевизията
6. Имаме кмет- слънце; много се раздава човека... по телевизията
7. Спирките на трамвая са много незабележимо маркирани и ако сте шофьор ще се изненадате как както си карате по "Ботев", изведнъж тълпа пешеходци се стича на улицата без изобщо да се пази от вас; внимавайте!! Бабите с малки деца пред тях се втурват първи!!
8. Ако сте пешеходец, не се стеснявайте да тръгнете да пресичате улицата- ако не първата, втората кола ще спре да ви направи път; ако сте шофьор, знайте, че пешеходците очакват точно това от вас
9. Забравете митовете за надутите софиянци! Хората тук са нормални и дори много от тях са добри. Не мога да преценя до колко това се дължи на високия процент пришълци от провинцията, но смело твърдя, че тук срещнах топлина и човещина.
Списъкът е отворен. Това е за начало само
Списъкът е отворен. Това е за начало само
Абонамент за:
Публикации (Atom)
