кога остарях.......

За първи път остарях, когато умря баба. Бях на 16, имах любим, знаех, че той е най-прекрасния и е винаги до мен. Имах живи родители и животът изглеждаше в самото си начало. Баба си отиде и ме завари неподготвена за своята смърт. Не можех да повярвам, че това се случваше. Все едно бях в евтин сериал, който не свършваше и не свършваше.
За втори път остарях, когато умря 18-годишният приятел на една моя приятелка. Той беше колоездач, много атлетичен млад човек, за който се носеха слухове, че е развил левкемия от анаболите. Казваше се Явор и на погребението се слушаше една нашумяла по онова време сръбска песен: "Шуми, шуми Яворе..." Беше единствен син на млади родители, които на погребението гледаха с празен поглед и не знаеха къде се намират.
Когато татко си отиде, един мой първи братовчед се надвеси над мъртвото му тяло и започна да ми говори за имотните дела на семейството. Говореше в цифри и валути, в бъдеще време, което за мен в този момент нямаше никакво, ама никакво измерение..
За четвърти път остарях, когато една сутрин Миро ми каза, че Гергана е била убита в катастрофа. Поех този удар седнала на стълбището пред дома. Не можех да помръдна. Чаках цялата гадост да дойде отгоре ми да ме убие най-после. Чувствах се стара, по-стара от вселенската мъка. Не можех да поемем повече. .
Т.е. мислех си, че не мога да поема повече. Сега чакам следващото. То идва. Ако аз съм жива, други около мен ще умират, а аз ще остарявам. Ей това е. И никакви, ама никакви Кю-фактори и шибани ензими няма да ми върнат вярата във вечния живот, която правеше младостта ми млада.
Милата ми майка сега изпраща една след друга приятелките си. Те си отиват, тя остава сама. Милата ми майчица........ колко е остаряла...........