Кой ме научи да скандирам толкова добре

Спомням си моите първи манифестации. Мама ме обличаше в плисирана тъмносиня пола, бяла риза, бели дълги до коляното чорапи и черни лачени обувки. Първо имах синя, а после- червена връзка. Мечтаех за червените вратовръзки и сини ризи на каките от Комсомола. Като че ли имаха и шапки? Но това вече ми се губи.
И така, мама ми даваше един букет и българско знаменце- хартиено, с дървена четвъртита дръжка- и аз с радост отивах на поредната манифестация. Ние бяхме предварително подготвени какво ще скандираме и как да го скандираме- ясно и отчетливо, да се чува надалеч. Гордо крачехме по площада, развели цветя и знаменца, като се обръщахме към трибуните, от където ни махаха мастити чичковци и лелки. Кой ли е писал лозунгите по плакатите ни? Не сме ние, това е ясно. Не помня в колко манифестации съм участвала. До 10ти клас- доста са.

После дойде "демокрацията" и тръгнахме по митинги. Малко ми се струваше хаотично там- нямаше много ред, но пък маститите чичковци и лелки не само ни махаха, а ни разказваха как те са едни от нас и са изпитали всичките наши тегоби. А ние пак скандирахме, този път малко по-различна лексика. Без глас оставахме от "Кой не скача е червен!" Стояхме по площадите под дъжда, под снега, под слънцето и скандирахме с пълно гърло, както са ни учили в училище. Много митинги- малко резултати. Спрях да ходя за около 5 години. Спрях и да гласувам.

Сега тръгнах по протести. Пак скандирам лозунги. Дали пък това не е заложено в психиката ми? Този път, казвам си, има идея, неоцветена, неопипана от политически ръце, неоцапана от финансови интереси. Ходя там, защото ми се повдига вече от маститите чичковци и лелки. Вбесява ме тяхната безнаказаност и това, че ние превиваме гръб, за да платим с труда си безобразията, които вършат. Не искам да се махам- искам да остана тук. Няма да ме прогонят, но и няма да си отидат, ако аз не направя нещо, колкото и малко да е то. Много ме е страх, че след време ще стане ясно кой и защо е организирал протестите днес. Гърлото ми се свива при мисълта, че може би отново съм маша в чужди ръце и служа несъзнателно на мръсни интереси. Успокоявам се с това, че все пак каузата е добра и каквито и да са подбудите, ако нещичко се опази от природата, не съм съвсем излъгана. Неродените ми деца също.