закъсняла лятна история

26.07
Седнах на терасата ни в хотела в Мармарис да пиша първи впечатления от този първи ден тук. Шошошо е в банята, а шумът на града не стихва дори и сега, почти в полунощ. По улицата минават млади турци, и се радват на някаква технологична играчка, която единият демонстрира, мотор минава шумно по долния сокак 114. Градът като че ли се готви да започне да живее след малко, а ние сме пребити от път, бира и следобеден сън.

Полетът беше кратък и съдържателен. След като се отлепихме от земята стюардесите ни засипаха с аромати на храна и кафе. Много ми се спеше, но ми беше и мило да видя земята от горе. Какво ли е да си Създателят? Сигурно всеки път, когато погледне насам, се изпълва с любов и гордост, толкова е хубава неговата Земя. Шошошо, още едва поизтрезнял след концерта на Металика, много се вълнуваше и през цялото време вися на прозореца (който всъщност май се нарича илюминатор, но не съм сигурна) да се кефи на гледката.

Да си призная, очаквах нещо по-лъскаво. Не че исках да е, но си го представях такова и изпитвах неудобство от евтините ми джапанки, които имам от 7 години. Мислех си, че ще изпъкна като мръсно петно по бялата риза на някое юпи. Не стана така. Въпреки палмите и пощръклелите цъфнали храсти, тук все едно съм в БГ черноморски комплекс. Също толкова презастроени и експлоатирани пространства, стари плочки в банята и без хладилник в стаята. Чак малко ми е мизерно. Не че съм особено претенциозна.

Много ядем. От както стъпихме в самолета, до сега не сме се спрели и сме като плондери. Искаме да опитаме от всичко- след като не можем да отидем до Родос, поне кухнята да обхванем. Дори има план да вечеряме някоя вечер в един от онези ресторанти по „главната“, където пеят живи хора, сервитьорите танцуват, а гостите пляскат в такт на турската музика. Тук е много по-различно от Истанбул. Няма го бизнес настрението, почти няма турци, за гевречета да не говорим... няма ги онези хора, които разнасят чайове по улиците и дрънчат с броениците си пред джамиите. И джамии липсват- чух само една в далечината, колкото да ми напомни, че съм в Турция, а не в Русия. Иначе все говорят по руски. Дори и офертата, която ни беше специално раздадена от Иво, нашият екскурзовод, беше уж за нас, но написана на руски. Не ми е любимо да ме мешат с руснаци, но такава е конюнктурата на пазара тук.

Сега Шошошо, вече изкъпан, гледа „Ночной Дозор“ по кабелната в стаята. Мисля да се присъединя, така че ще пиша утре или по-натам. Нета не върви и не знам как ще се работи в понеделник- сега това е единственото нещо, за което турчина на рецепецията ме послъга. Утре ше го тормозя пак. Няма как- без болка няма победа!!

Мотото на деня: защо по дяволите сме искали да се „освободим“ от турците??... Цитирам Тинчето.

29.08
Старите хора не са по-умни от нас, но повече са видели и повече са чули. Те казават „много хубаво не е на хубаво“. Също като евреите, които не се радват, когато всичко им е наред, понеже предстоят лоши времена.
Многото ядене някакси го преодоляхме. Аз пак спрях да закусвам, след обилната закуска и на Шошошо не му потръгна с обяда, но виж, с безплатната водка и ракия трудно се справи.
Днес решихме да си направим много дълга фото-разходка. Около 8 км сме минали пеша под слънцето и направо си изгоряхме като да сме били на плаж. Наснимахме де що имаше нещо цъфнало, а тук си има доста. Успяхме дори да снимаме чудовищните насекоми, които издават страховити любовни позивни, та да ги чуят до Исперих. Стигнахме то МММ Мигрос и там стана ясно, че водката и бирата не са особено изгодни. Решихме да се придържаме към ол- инклузива. Изхарчихме пари за сувенири, вместо за водка и аз мисля, че беше по-полезно, но Шошошо разви полемика по темата. Казах му, ще пиеш на безплатното, дето сме си го платили де. И той, като един добър човек, послуша жена си. На третата му водка от безплатния бар до басейна, едни белгийци разпознаха, че сме българи по това, че като ни дадат пиенето казваме „мерси“. Само българите викали така. Подрънкахме си за несгодите на бедните хора по „Албена“ с лошото време и в Турция с лошата организация. Еее, ми то не може хем туй в онуй, хем душата в рая, викам им аз, на развален френски, понеже първо думичките ми идат на английски. Да, викат те, ама не може ли това да е така, пък онова да е онака. Не може, викам. Като искате, стойте си във Фландрия и си се дърлете на какъв език да са ви надписите по магазините. Това беше най-големия проблем, който ми изтъкнаха за тяхната родина.

Как и да е, водките качваха бройките си и моят човек отиде в друга група. Капак на всичко беше, че Вальо каза пред него на сервитьорчето, че икинди и сабах са думи, които се ползват и на български. Леле, като се опени тоз човек. Стана и каза, че тази вечер повече не желае да седи с нас на една маса. Е, не стигна по-далеч от бара, където патриотизма му подгони висок градус до толкова, че станал и направил още един преход по плажната ивица. На следващия ден, по пътя ни към рибния ресторант, с почуда установи колко далеч е стигнал. Това беше единствената вечер, когато някой от нас се напи, въпреки че бяхме прикачени на шлаух за бара. Явно здравата храна и морския бриз имат положителен ефект. Как ли да си ги занесем в Люлин?

30.07
Вече радостта ни е помрачена, понеже ни остава толкова малко от отпуската... Твърдо решихме, че догодина или за две седмици- или нищо!!

Басейнът е разкошен. Вече свикнах с дълбочината- 1,80м и дори взех да влизам без някоя от онези магически пури, които някакси не потъват и могат да те държат над водата като пояс, а може и на конче да ги яхнеш. Това излключително постижение на човешката култура се дава за ползване на летуващите в хотела и за макар и временното му притежание се водят тихи битки и интрижки.

Тук има семейство холандци- мама, татко и Жабче. Мама и татко сумарно сигурно тежат половин тон. Огромни, бели и усмихнати като морски слонове. Жабчето е тяхното кльощаво момиченце с толкова бяло-руса рядка косица, та му е изгоряло теменцето. То е на видима възраст около 7 и е като навито на пружинка. Плува като истинска попова лъжичка и не стои на едно място нито секунда. Изгорялото му гръбче постоянно проблясва над водата, понеже все излиза от басейна, за да се бухне веднага след това, надавайки весели викове на странния си език. Има и други холаднци. По време на обеда една девойка мина покрай нашата маса и се провикна нещо на сънародниците си от другата маса. Тинчето каза: „лелеее, това хубавото момиче какво грозно нещо излая...“ Иначе не са лоши хората. Просто изглеждат неприветливо, а всъщност коя съм аз да съдя.

Друг образ от летовниците кръстихме Митко Бомбата. Той също е на около 7, но за разлика от Жабчето е кръгъл от всякъде, от където и да го погледнеш. Няма талия, няма рамене, няма врат- всичко е една маса пухкава детска сланинка. Очите му имат мекотата на арабския поглед, с онези ми ти мигли, а веждите му са в такава конфигурация, че изглежда винаги тъжен и леко учуден. Много е смешен. Той също е майстор на бомбите, от където и партизанското му име. Измисля си някакви нови начини да изплисква водата от басейна, с които един ден толкова много ни впечатли, че ние всичките петима му изръкопляскахме. Той се засрами и отиде да се гушка в мама. Мама Селгюн е красива дебела туркиня, живяла почти през целия си живот до Мюнхен. Разкошната й тъмна коса се дипли по мощните й гладки рамене, чак до втората гънка на сутиена. Бяла и сочна, изуми ме като каза, че е на 40. Искрено не можех да повярвам. Вечерта, като се прибрахме, излязохме на балкона, докато климатикът разхлади, да отворим по един Ефес и да дръпнем по един фас. Оказа се, че те са в съседната стая и балконът им граничи с нашия. Там поговорихме на тема „мъжете са задници“. Мило ми стана как две жени се разбират на много лош английски, много лош немски и откъслечни турски думи. Но темата е толкова позната, че не е нужно да си филолог... мъжът й беше дошъл днес, за да й покаже снимките на новородената си дъщеря от втория му брак. Беше тъжна и това толкова много й отиваше. Приличаше на самотната мадона с малкия ренесансово тумбест 7 годишен мъж до нея. Тя роди нов лаф в нашите среди, понеже със сина си Аркан говореха на някакъв смесен турско-немски език. Той беше решил да си снима космите в носа и правеше големи смешки с фотоапарата, а тя с мекия си тон уж му се караше, че прави глупости. Бъра-бъра, нещо на немски, нещо на турски и изречението завърши с повишен тон и с репликата REZIL MACHEN. Хахахаа!!!

Други отявлени посетители на басейна са английското семейство на Джочко.
Джочко е един невероятно благ за произхода си човек, леко напомнящ на жените за Джордж Клуни. Мъжете ни се изумиха- не намират никаква прилика. Мъже- какво ти разбират те. Той придружава скочибрите- жена си и дъщеря си. Момичето е много красиво, бяло и млечно, крехко и в същото време много женствено. Мама е стиснала устни в строга мимика, с която като че ли казва „ай дйоунт билоунг хийеър“- твърде гъст плебс наоколо.. Чете някаква явно много сериозна литература с меки корици и никога не влиза във водата. Изумих се по време на следобедната закуска, като видях това лице да може да се размазва в усмивка. Оказа се, че милейди любезничи с чаровното момче, което отсервира мръсните им чинии и кара практиката си тук по линия на някакъв курс по английски. След като обсъдиха качествата на турските сладкиши и прекрасното небе на Мармарис, разговорът някак замря и момчето ги напусна, за да дойде до моята маса. Тогава мама-англичанка стана от мястото си и приближи сервитьора. Не се притесняваше, че чувам да му казва, че дъщеря й е доста по-малка от това, което външният й вид показва. Да не се подведе нещо момчето. Той се притесни, усмихна се и на ужасния си английски заобяснява, че е само приятел. Горкото. Тя отново пусна една от онези усмивки и каза, че просто искала всичко да е ясно, май дийеър. Това Джочко така и не го разбра, понеже не беше дошъл на закуска. Мисля си, че миловидните и тихи мъже имат яростни пристъпи на жестокост поне няколко пъти в живота си. С умиление си представях как той се разярява и я ошамарва на публично място в старото сити на преславния им Лондон. Представях си как изкуствена роза пада от шанелското й сако и й се чупи тока на марковите обувки. Абе лоша жена съм аз. Но не ми личи.

31.07
Описанието на интеркултуралните ни контакти не може да бъде завършено, ако не разкажа и за местните хора. Тук вместо „добър ден“ се казва „уер ар ю фром“. Както ми каза един англичанин край басейна, в Турция хората не си дават зор да научат добре английски, но поне вие в България се справяте доста добре. След като кажеш, че си от България, очите им светват и цените им падат. Комши, гяль, гяль, ай мейк спешъль прайс фор ю. И така, ментето на Енджъл може да се купи за 5лв, но е толкова зле, че и да ми дават пари, няма да си го сложа по загорялата туристическа кожа.
С кого да започна? Толкова образи срещнахме... Като че ли искам първо да разкажа за дребничкия барман от мокрия бар, когото Шошошо кръсти Охлюва. Доста незаслужено, понеже човека износи на кльощавите си плещи тежкия товар поръчки от всички нас, барабар с многобройните групи поляци и руснаци. Тези започват да смучат от 10 сутринта, като естествено, си поръчват на руски. Не му научих истинското име на Охлюва, но пък след като му казах няколко пъти Бир Бира ве Бир Водка, той светваше всеки път, като изгреехме на бара с репликата ООО, КОМШИИИ. Етито също изучи тънкостите на поръчването на турски, с което си заслужихме изумените погледи на рускинчетата, които перфектно сресани, се нижеха по бара като лястовички по жицата. Тази вечер дотичахме до бара малко след 11, което означаваше, че ще трябва да си плащаме. Ми не щяхме... Качихме се горе по масите и ... Охлюва лично се качи при нас, зарязал бара, и ни донесе 4 бири с едно Пепси за Рози. Безплатно. Сладур. Направи ни този жест толкова тихо и без излишна показност, все едно отиваше на работа с трамвая, както всяка сутрин. Не знам за другото, ама ей това в БГ не мисля, че можеше да ни се случи. Обичам си родината, обичам си хората, ма турците имат такива едни бляскави моменти, дето малко ме засрамват и не мога да не им го призная. МашАллах!

Другият изключителен образ, който не можеш да срещнеш лесно по нашите земи е синът на семейството с магазинчето до хотела. Мама и татко държат нещо като бакалийка и от там си купуваме сладолед или евтина бира за вечерите в стаята преди лягане. Детето е на видима възраст около 7 (защо на тази почивка всички деца ми изглеждат на такава възраст?), момченце с ориенталски поглед и шавливо като бълха. Вре се в ръцете ти и на перфектен английски ти казва кое колко струва. Изумителното е, че той ми отправи оферта- вместо да си купя две кутийки Ефес за 5,50 нови турски лири, той измъкна от един хладилник пластмасова еднолитрова бутилка бира за 4 лири. Намали си оборота с лира и половина, но ме спечели като клиент и аз повече не си купих нищо от конкуренцията. Това се случи в 23:45ч, далеч след времето когато децата в БГ са по леглата си или поне са прибрани и прекарват последните минути от деня в тихи семейни занимания. Този, обаче, ще стане голяма работа. Вече е научил един чужд език, пазарните механизми са му понятни, не му липсва енергия и желание да се развива- казах на майка му, че е страхотен, тя ми се смя. Какво се смее? Да не би да има и други като него? Не може да бъде! Ако е така, защо тази нация толкова много страда?
Тази вечер бяхме на турски рибен ресторант. Томас- грък с английско име, женен за българка от ДелиОрман-а, е собственик на това семейно начинание, което според него, се гордее с най-хубавата тоалетна в Мармарис. След като я посетих, се запитах колко ли са зле другите? Освен ръчно, чрез ръчка, сменящите се найлончета по седалото, не знам какво друго трябва да е донесло такава радост на Томас. Както и да е, всички си поръчахме различни риби, скариди и калмари, за да си менкаме. Първо имаше разядки с някаква жестока току що изпечена питка и разни пикантни сосчета, от които и сега ми потичат лигите. Ние нападнахме, както нашите предци са ги били чак до Одрин. От съседната маса едно семейство от неизвестен произход наблюдаваше с умиление как в устите ни изчезнаха две големи дози хляб с бутер, в който имаше застинала шарена сол. Просто, но гениално. Как са се сетили да сложат подправки в бутера? Не знам, но ме свива стомаха сега, докато пиша. В комбинация със запечените в мазнинка онион рингс и лютата червена пихтия, в която топиш хапката, този бутер изпя соловата ария на една прекрасна симфония от ордьоври. Не знам защо изобщо хората ядат нещо друго.
Дойдоха рибите. Няма как- ще се яде още. Че и салати имаше... грозна история. Можахме да изпием само по две бири, толкова място ни остана за течности.
Беше мила раздяла. Комшито ни прегърна и ни прати към България с много поздрави на майка ми, която също е от ДелиОрман-а, но не се е омъжила за грък с английско име. И по-добре- сега щях да се търкалям бяла и дебела, по плажовете на яхтеното пристанище, третото по големина в Турция. Аа, не ща. Тешшекюллер.

01.08
По дяволите! Прецакани сме! Ще изтървем вечерята, защото трябва да си ходим. Зян отиде вечерята, както се казва на чист холандски. Това е другия многопластов лаф. Малко ще ми е трудно да го обясня, но ето историята му:
за разлика от нашите светлооки и светлокоси приятели, ние със Шошошо сме чернички и това доста затрудни местните продавачи на дрънкулки и храни. Много хора ни казваха, че приличаме на турци. Един даже каза, че се шокирал, като сме го заговорили на английски за цената на айрана. Гледам, вика, двама турци влизат в магазина ми и ме заговарват на английки- ай ем шокт! Друг пък, в една кръчма, се опита да ни заговори на турски. Ай дон'т ъндарстенд, вика Шошошо, оня се кълчи и му смига ааа, бъра бъра бъра нещо на турски. Мисли си, че се правим на чужденци в името на някаква икономическа диверсия ;) Веднъж му казаха Селям Алейкум, което прати произхода му към Арабския полуостров, но върха беше, когато един му казал дежурното уер ар ю фром и после „Ха, аз мислех, че си холандец“. И така, като насложим върху тази история предната за спора на думите „икинди“ и „сабах“, получаваме смесицата от алюзии, с които този лаф е зареден до горе. Сега след всеки турцизъм се продължава с „както се казва на чист холандски“.

Ползвахме денят изцяло за басейн. В последния момент сменихме банските с дрехите за път и тръгнахме към летището. В автобуса е студено и тихо. Имаме някакъв руски гид, но той не ни разказва нищо... като че ли вече сме научили всичко за това място. Мисля си за маслинените насаждения, които са били изкоренени, за да се покрие земята тук с хотели и басейни, където майките да водят жабчетата си да се смеят и да се провикват на странни езици. Мисля за условната граница между Средиземно и Бяло Море, която е измислена само от нас, за множеството слънчеви батерии, накачулени по всеки покрив тук, за проектираните пролуки в стрехите на къщите там, където има високо дърво. Колко е различно това място, колко различно живеят и се отнасят към природата си тези хора. По цялата 12 километрова плажна ивица нямаше ЕДИН строителен работник, ЕДИН багер, ЕДИН кран... Имаше недовършени хотели, но строителството им беше замразено, те бяха обвити в предпазни фолиа и не сипеха по главите ни прах и строителни мръсотии. Е, какво сега- турците били азиатци, изостанали, допотопни, дори назадничави? Извинявайте, ама каквото и да ми приказвате, с очите си виждам как тук всеки знае, че е част от нещо, което има бъдеще само ако отделното човече положи труда и усърдитео си в купа с труда и усърдието на всички други. От малкия продавач на бира, до собственика на луксозна яхта- всички тези хора създават впечатление, че принадлежат към някаква неразгадаема за мен общност. Като членове на тайно общество, малки и големи масони, които си знаят мястото в структурата на организацията и никой от тях не е недоволен, че е на това място. Няма мрънкане и напъни да се качат по-нагоре на всяка цена. Няма горд индивидуализъм, ярки личности с вперени в бъдещето сурови погледи, героични кметове и шумни паради. Хората си бачкат, тихо и кротко, с любов към работата и живота си и с уважение към миналото си. Тези охлюви са потомци на огромна и силна империя, но превиват гръб пред затлъстелите европейски пенсионери, недоволни от времето в Албена. Не искат да ни вземат земите отново бе- искат само да си платим за водката и да им похвалим тоалетната. Сит даун, май френд. Полийс. Какво сме се наежили за тези наши Великобългарски Велико-мъченически Великонационални интереси? Като някаква булонка се дерем на разумно отстояние от санбернара. Знам, че историческото време не поддържа режима „ако“, но не мога да не се запитам какво ли щеше да е да не се бяхме „освободили“ от турците? Цялата карта на Европа трепва при тази мисъл, борът се покланя на маслината. С човек като Ататюрк начело, а не с Фердинант Лисицата, а?